Выбрать главу

Виан стоеше пред хотел „Белвю“ в проливния дъжд. Прозорците на хотела бяха замъглени, но през стъклата се виждаха сиво-зелените полеви униформи.

Хайде, Виан, вече си в играта.

Тя изпъна рамене и отвори вратата. Звънчето жизнерадостно издрънча над главата ѝ и мъжете във фоайето зарязаха заниманията си и се извърнаха, за да я изгледат. Вермахт, СС, Гестапо. Чувстваше се като агне на заколение.

Зад бюрото на рецепцията Анри вдигна глава. Щом я видя, той стана, заобиколи бюрото и си проби пъргаво път през тълпата към нея.

Улови ръката ѝ и изсъска:

— Усмихни се. — Тя се опита да се подчини. Не беше сигурна дали е успяла.

Той я поведе към рецепцията и пусна ръката ѝ. Говореше ѝ нещо — смееше се, като че ли на някаква шега — докато заемаше мястото си зад касата и големия черен телефон.

— За баща ви, нали? — попита той високо. — Стая за две вечери?

Тя кимна сковано.

— Ето, нека ви покажа стаята, с която разполагаме — каза мъжът накрая.

Тя го последва през фоайето в тесния коридор. Двамата минаха покрай малка маса, върху която имаше купа с пресни плодове (само германците можеха да си позволят подобна екстравагантност), и тоалетната, която беше празна. Той продължи нагоре по тясната извита стълба в дъното на коридора и я въведе в толкова малка стая, че вътре можеше да се смести само едно легло. Единственият прозорец бе затъмнен.

Анри затвори вратата зад тях.

— Не биваше да идвате тук. Изпратих ви съобщение, че Изабел е добре.

— Oui, merci. — Тя пое дълбоко дъх. — Трябват ми документи за самоличност. Вие сте единственият човек, за когото се сетих, че може да ми помогне.

Той се намръщи.

— Молбата ви е опасна, мадам. За кого?

— За едно еврейско дете, което се укрива.

— Къде се укрива?

— Не мисля, че искате да знаете, нали?

— Не. Не. Мястото безопасно ли е?

Тя сви рамене, мълчанието ѝ бе достатъчно красноречив отговор. Знаеше ли някой сега кое е безопасно?

— Чух, че щурмбанфюрер Фон Рихтер е разквартируван в дома ви. Той доскоро живееше тук. Много е опасен. Отмъстителен и жесток. Ако ви залови…

— Какво да правим, Анри, да стоим със скръстени ръце и да наблюдаваме безучастно?

— Напомняте ми за сестра ви — рече той.

— Повярвайте ми, аз не съм смела жена.

Анри задълго остана смълчан. После каза:

— Ще се погрижа да ви намеря непопълнени документи. Ще трябва да се научите сама да ги фалшифицирате. Аз съм прекалено зает, за да се ангажирам и с това. Упражнявайте се, като се опитвате да копирате вашите.

— Благодаря ви. — Тя замълча и го погледна, спомняйки си бележката, която ѝ бе донесъл преди месеци — и това, което тогава си бе помислила за сестра си. Сега знаеше, че Изабел е вършила опасна работа от самото начало. Важна работа. Изабел бе скрила от Виан, за да я предпази, макар че това я бе накарало да изглежда като глупачка. Разчитала е на факта, че за Виан не е трудно да си помисли най-лошото за нея.

Виан се срамуваше от себе си, задето толкова лесно бе повярвала на лъжата.

— Не казвайте на Изабел, че съм се заела с това. Искам да я защитя.

Анри кимна.

— Au revoir — сбогува се Виан.

— Сестра ви ще се гордее с вас — чу го да казва, докато излизаше. Виан не се спря, нито отвърна. Без да обръща внимание на подсвиркванията на германските войници, тя излезе от хотела и се отправи към вкъщи.

* * *

Сега цяла Франция бе окупирана от германците, но това не се отрази върху ежедневието на Виан. Тя прекарваше целия ден да се реди от една опашка на друга. Най-големият ѝ проблем беше Даниел. Все още ѝ се струваше по-разумно да го крие от местните хора, въпреки че никой не се усъмни в лъжата ѝ за осиновяването му, когато я разказа (а тя я разказа на всички, за които се сети, но хората бяха твърде заети с оцеляването си, за да ги е грижа, или може би се бяха досетили за истината и ѝ се възхищаваха, кой можеше да каже).

Сега оставяше децата сами у дома, скрити и заключени зад вратите. А това означаваше, че докато беше в града, винаги бе неспокойна и нервна. Днес, след като купи всичко, което ѝ се полагаше с купоните за храна, тя уви отново вълнения си шал около гърлото и излезе от месарницата.

Докато крачеше по „Виктор Юго“, понасяйки стоически студа, тя беше толкова нещастна и улисана в тревогите си, че не осъзна веднага, че Анри върви до нея.

Той се озърна нагоре-надолу по улицата, но в този вятър и студ наоколо нямаше жива душа. Капаците на прозорците тракаха, тентите плющяха. Масичките пред кафенетата бяха празни.

Той ѝ подаде една франзела.