Виан стоеше пред хотел „Белвю“ в проливния дъжд. Прозорците на хотела бяха замъглени, но през стъклата се виждаха сиво-зелените полеви униформи.
Хайде, Виан, вече си в играта.
Тя изпъна рамене и отвори вратата. Звънчето жизнерадостно издрънча над главата ѝ и мъжете във фоайето зарязаха заниманията си и се извърнаха, за да я изгледат. Вермахт, СС, Гестапо. Чувстваше се като агне на заколение.
Зад бюрото на рецепцията Анри вдигна глава. Щом я видя, той стана, заобиколи бюрото и си проби пъргаво път през тълпата към нея.
Улови ръката ѝ и изсъска:
— Усмихни се. — Тя се опита да се подчини. Не беше сигурна дали е успяла.
Той я поведе към рецепцията и пусна ръката ѝ. Говореше ѝ нещо — смееше се, като че ли на някаква шега — докато заемаше мястото си зад касата и големия черен телефон.
— За баща ви, нали? — попита той високо. — Стая за две вечери?
Тя кимна сковано.
— Ето, нека ви покажа стаята, с която разполагаме — каза мъжът накрая.
Тя го последва през фоайето в тесния коридор. Двамата минаха покрай малка маса, върху която имаше купа с пресни плодове (само германците можеха да си позволят подобна екстравагантност), и тоалетната, която беше празна. Той продължи нагоре по тясната извита стълба в дъното на коридора и я въведе в толкова малка стая, че вътре можеше да се смести само едно легло. Единственият прозорец бе затъмнен.
Анри затвори вратата зад тях.
— Не биваше да идвате тук. Изпратих ви съобщение, че Изабел е добре.
— Oui, merci. — Тя пое дълбоко дъх. — Трябват ми документи за самоличност. Вие сте единственият човек, за когото се сетих, че може да ми помогне.
Той се намръщи.
— Молбата ви е опасна, мадам. За кого?
— За едно еврейско дете, което се укрива.
— Къде се укрива?
— Не мисля, че искате да знаете, нали?
— Не. Не. Мястото безопасно ли е?
Тя сви рамене, мълчанието ѝ бе достатъчно красноречив отговор. Знаеше ли някой сега кое е безопасно?
— Чух, че щурмбанфюрер Фон Рихтер е разквартируван в дома ви. Той доскоро живееше тук. Много е опасен. Отмъстителен и жесток. Ако ви залови…
— Какво да правим, Анри, да стоим със скръстени ръце и да наблюдаваме безучастно?
— Напомняте ми за сестра ви — рече той.
— Повярвайте ми, аз не съм смела жена.
Анри задълго остана смълчан. После каза:
— Ще се погрижа да ви намеря непопълнени документи. Ще трябва да се научите сама да ги фалшифицирате. Аз съм прекалено зает, за да се ангажирам и с това. Упражнявайте се, като се опитвате да копирате вашите.
— Благодаря ви. — Тя замълча и го погледна, спомняйки си бележката, която ѝ бе донесъл преди месеци — и това, което тогава си бе помислила за сестра си. Сега знаеше, че Изабел е вършила опасна работа от самото начало. Важна работа. Изабел бе скрила от Виан, за да я предпази, макар че това я бе накарало да изглежда като глупачка. Разчитала е на факта, че за Виан не е трудно да си помисли най-лошото за нея.
Виан се срамуваше от себе си, задето толкова лесно бе повярвала на лъжата.
— Не казвайте на Изабел, че съм се заела с това. Искам да я защитя.
Анри кимна.
— Au revoir — сбогува се Виан.
— Сестра ви ще се гордее с вас — чу го да казва, докато излизаше. Виан не се спря, нито отвърна. Без да обръща внимание на подсвиркванията на германските войници, тя излезе от хотела и се отправи към вкъщи.
Сега цяла Франция бе окупирана от германците, но това не се отрази върху ежедневието на Виан. Тя прекарваше целия ден да се реди от една опашка на друга. Най-големият ѝ проблем беше Даниел. Все още ѝ се струваше по-разумно да го крие от местните хора, въпреки че никой не се усъмни в лъжата ѝ за осиновяването му, когато я разказа (а тя я разказа на всички, за които се сети, но хората бяха твърде заети с оцеляването си, за да ги е грижа, или може би се бяха досетили за истината и ѝ се възхищаваха, кой можеше да каже).
Сега оставяше децата сами у дома, скрити и заключени зад вратите. А това означаваше, че докато беше в града, винаги бе неспокойна и нервна. Днес, след като купи всичко, което ѝ се полагаше с купоните за храна, тя уви отново вълнения си шал около гърлото и излезе от месарницата.
Докато крачеше по „Виктор Юго“, понасяйки стоически студа, тя беше толкова нещастна и улисана в тревогите си, че не осъзна веднага, че Анри върви до нея.
Той се озърна нагоре-надолу по улицата, но в този вятър и студ наоколо нямаше жива душа. Капаците на прозорците тракаха, тентите плющяха. Масичките пред кафенетата бяха празни.
Той ѝ подаде една франзела.