— Пълнежът е необичаен. По специална рецепта на майка ми.
Тя разбра. Вътре бяха документите. Виан кимна.
— В тези дни е много трудно да се намери хляб със специален пълнеж. Ползвай го разумно.
— Ами ако имам нужда от още… хляб?
— Още?
— Има толкова много гладни деца.
Той се спря, обърна се към нея и я целуна нехайно по бузата.
— Елате да ме посетите отново, мадам.
— Кажете на сестра ми, че съм питала за нея — прошепна тя в ухото му. — Разделихме се лошо.
Той се усмихна.
— Аз постоянно се карам с брат ми, дори и по време на война. В крайна сметка ние сме братя.
Виан кимна, надявайки се това да е истина. Сложи франзелата в кошницата, покри я с ленената кърпа, пъхайки я между пликчето нишесте и пакета с овесено брашно, които единствено успя да купи днес. Докато го гледаше как се отдалечава, кошницата сякаш натежа в ръката ѝ. Тя стисна по-здраво дръжката и закрачи надолу по улицата.
Почти бе стигнала до градския площад, когато го чу.
— Мадам Мориак. Каква изненада.
Гласът му беше като олио, разляло се в краката ѝ, хлъзгав и лепкав. Тя навлажни устните си и изпъна рамене назад, опитвайки се да изглежда едновременно уверена и спокойна. Той се бе върнал миналата вечер, триумфиращ, перчейки се колко лесно се оказало да окупират цяла Франция. Тя бе поднесла вечеря на него и колегите му, наливайки им безкрайни чаши вино — и в края на вечерта той бе изхвърлил остатъците от вечерята на пилетата. Виан и децата си бяха легнали гладни.
Есесовецът беше с униформата си, обсипана със свастики и железни кръстове, пушеше цигара и издухваше дима леко наляво от лицето ѝ.
— Свършили сте с покупките си за деня?
— Ако може така да се каже, хер щурмбанфюрер. Днес успях да купя много малко, дори с купоните за храна.
— Може би ако вашите мъже не бяха такива страхливци, вие, жените, нямаше да гладувате толкова.
Тя стисна зъби, опитвайки се да изобрази усмивка.
Той се взираше изучаващо в лицето ѝ, което Виан усещаше, че е пребледняло като тебешир.
— Добре ли сте, мадам?
— Добре съм, хер щурмбанфюрер.
— Позволете ми да нося кошницата ви. Ще ви придружа до вкъщи.
Тя стисна дръжката.
— Не, наистина не е необходимо.
Той протегна ръката си в черна ръкавица към нея. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да сложи усуканата плетена дръжка в ръката му.
Фон Рихтер взе кошницата от нея и пое по улицата. Тя закрачи редом с него, чувствайки се като дамгосана да върви с офицер от СС по улиците на Кариво.
По пътя щурмбанфюрерът подхвана разговор. Говореше за сигурното поражение на съюзниците в Северна Африка, за страхливостта на французите и за алчността на евреите, за Окончателното решение[79], сякаш беше готварска рецепта, разменяна между приятели.
Виан едва различаваше думите му заради бученето в главата си. Когато се осмели да погледне към кошницата, видя, че франзелата се подава изпод червено-бялата ленена карирана кърпа, която я покриваше.
— Дишате като състезателен кон, мадам. Да не би да ви е зле?
Да. Това беше решението.
Тя се закашля престорено и сложи ръка върху устата си.
— Съжалявам, хер щурмбанфюрер. Надявах се да не ви притеснявам с това, но за съжаление, се страхувам, че онзи ден съм се заразила с грип от момчето.
Той спря.
— Не ви ли помолих да държите по-надалеч бацилите си от мен? — Той толкова силно тикна кошницата към нея, че тя я удари в гърдите. Виан сграбчи отчаяно дръжката, изтръпнала от страх, че кошницата ще падне, франзелата ще се разчупи и фалшивите документи ще се разпилеят в краката му.
— А-аз толкова съжалявам. Проявих небрежност.
— Няма да се прибера за вечеря — заяви той и се завъртя на пети.
Виан остана неподвижна няколко минути — проявявайки любезност, в случай че той се обърне — после забърза към дома.
След полунощ, същата вечер, когато Фон Рихтер беше в леглото от часове, Виан се прокрадна от спалнята си и влезе в празната кухня. Взе един стол, отнесе го в спалнята и затвори тихо вратата зад себе си. Остави стола до нощното шкафче, нагласи го по-близо и седна. На светлината на единствената свещ измъкна от корсажа непопълнените формуляри.
Извади своите документи и внимателно ги разучи. После взе семейната Библия и я отвори. Върху празните полета се зае да упражнява подправянето на подписи. Отначало беше толкова нервна, че писалката трепереше, но колкото повече се упражняваше, толкова по-уверена се чувстваше. Когато ръцете и дишането ѝ се успокоиха, тя подправи акта за раждане на Жан Жорж, давайки му името Емил Дювал.
79
План на националсоциалистическото правителство на Германия за систематично унищожение на еврейското население в контролираните от него територии чрез масово изтребване. — Б. пр.