Но новите документи не бяха достатъчни. Какво щеше да стане, когато войната свърши и Елен Рюел се върне? Ако Виан не беше тук (с риска, който поемаше, беше длъжна да вземе предвид и тази ужасяваща възможност), Елен нямаше да има представа къде да търси сина си, нито какво име му е било дадено.
Трябваше да направи fiche, картонче, съдържащо цялата информация, която имаше за него — кой беше всъщност, кои са родителите му и известните роднини. Всичко, за което можеше да се сети.
Тя откъсна три страници от Библията и върху всяка състави списък.
На първата страница изписа с черно мастило върху молитвите:
Ари дьо Шамплен 1
Жан Жорж Рюел 2
Върху втората страница написа:
1. Даниел Мориак
2. Емил Дювал
А върху третата:
1. Кариво. Мориак
2. Абатство Дьо ла Трините
Нави внимателно всяка страница на тънко руло. Утре щеше да ги скрие на три различни места. Едното руло в мръсен буркан върху полицата, който щеше да напълни с пирони; другото в стара кутия от боя в хамбара; а третото щеше да сложи в кутия и да я зарови в кокошарника. Картончетата с информацията щеше да остави на майката игуменка в абатството.
Картончетата и списъците, щяха да идентифицират децата след войната и щеше да е възможно да върнат децата на семействата им. Разбира се, записването на тази информация беше опасно, но ако не съхраняваше данните — и най-лошото се случеше с нея — как щяха някога укритите деца да се съберат с родителите си?
Виан толкова дълго се взира в навитите рула и картончетата, че децата, спящи в леглото ѝ, започнаха да се размърдват и да мърморят в съня си, а пламъкът на свещта започна да пращи. Тя се наведе и сложи ръка върху гръбчето на Даниел, за да го успокои. После се сгуши в леглото до децата си. Измина още дълго време, преди да заспи.
Глава 31
6 май 1995
Портланд, Орегон
— Аз бягам от дома си — казвам на младата жена, седяща до мен.
Тя имаше коса с цвета на захарен памук и повече татуировки, отколкото рокер от „Ангелите на ада“, но е сама като мен на това летище, пълно със заети хора. Името ѝ, както научих, беше Фелисия. През изминалите два часа — след като обявиха, че полетът ми закъснява — ние се сприятелихме, както често се случва с хората, когато пътуват. Стана съвсем непринудено. Тя ме видя да си хапвам от ужасните пържени картофки, които американците обичат, а аз я забелязах, че ме наблюдава. Очевидно беше гладна. Естествено, аз я повиках и ѝ предложих да ѝ купя нещо за ядене. Една майка винаги остава майка.
— Или може би най-после се завръщам у дома след всички години на бягство. Понякога е трудно да определиш кое е истината.
— Аз също бягам — отвръща тя, сърбайки сока от картонена чаша с големината на кутия за обувки, който ѝ бях купила. — Ако Париж не е достатъчно далеч, следващата ми спирка е Антарктида.
Въпреки безбройните халки по лицето ѝ и предизвикателните татуировки аз чувствам странна връзка с нея, като към събрат по съдба. И двете сме бегълки.
— Аз съм болна — заявявам, изненадвайки себе си с признанието.
— От нещо като херпес зостер? Леля имаше. Беше отвратително.
— Не, от нещо като рак.
— О. — Гъл. Гъл. — Тогава защо отиваш в Париж? Не трябва ли да ти правят нещо, като например химиотерапия?
Понечвам да ѝ отговоря (не, за мен няма лечение, приключих с това), когато осъзнавам въпроса ѝ. Защо отиваш в Париж? И замълчавам.
— Разбирам. Ти умираш. — Тя разклаща голямата чаша, така че ледените кубчета издрънчават. — Приключила си с опитите. Изгубила си надежда и всичко останало.
— Какво, по дяволите?
Аз съм толкова потънала в мисли — заради неочакваната безцеремонност на заявлението ѝ (ти умираш), че ми е нужна минута, за да осъзная, че гласът принадлежи на Жулиен. Вдигам глава към сина си. Той е облечен в тъмносиньо копринено спортно сако, което му подарих тази година за Коледа, и модерни тъмни, протъркани дънки. Косата му е разрошена и през рамо е преметнал малък черен кожен сак. Не изглежда щастлив.
— Париж ли, мамо?
„Качването на пътниците за полет номер 605 на „Еър Франс“ ще започне след пет минути.“
— Това сме ние — казва Фелисия.
Знам какво си мисли синът ми. Като момче все ме молеше да го заведа в Париж. Искаше да види местата, за които му разказвах, докато го приспивах — искаше да знае какво изпитва човек, когато се разхожда покрай Сена през нощта или купува предмети на изкуството на площад „Де Вож“, или седи на пейката в градините на „Тюйлери“ и похапва хрупкав, топящ се в устата френски макарон от „Ладюре“. Аз отказвах на всяка молба с простия отговор: Сега съм американка и мястото ми е тук.