„Молим всички, които пътуват с деца под две години или тези, които се нуждаят от повече време, и пътниците от първа класа…“
Ставам и вдигам дръжката на куфара на колелца.
— Това се отнася за мен.
Жулиен застава директно пред мен, блокирайки достъпа ми към изхода.
— Отиваш в Париж толкова внезапно, при това сама?
— Беше решение в последната минута. Какво пък, по дяволите, и тям подобни. — Дарявам го с най-милата си усмивка, която успявам да докарам при тези обстоятелства. Наранявам чувствата му, което никога не съм искала.
— Заради онази покана — казва той. — И истината, която никога не ми каза.
Защо казах това по телефона?
— В твоите уста всичко звучи толкова драматично — махвам с кокалестата си ръка. — А всъщност не е. А сега трябва да се качвам на борда. Ще ти се обадя…
— Няма нужда. Идвам с теб.
Внезапно съзирам в него хирурга, мъжа, който е свикнал да вижда през кръвта и костите, за да открие счупеното.
Фелисия мята през рамо камуфлажната си раница, хвърля празната чаша в кошчето, тя се удря в отвора и тупва вътре.
— Дотук е бягството, пич.
Не знам кое чувство надделява — облекчението или разочарованието.
— До мен ли ще седиш?
— Когато купувам билет в последната минута? Не.
Стисвам дръжката на куфара на колелца и се отправям към привлекателната млада жена в униформа в синьо и бяло. Тя взема бордната ми карта, пожелава ми приятен полет, а аз кимам разсеяно и продължавам да вървя.
Ескалаторът в коридора от летището до самолета ме повлича напред. Внезапно изпитвам лека клаустрофобия. Не мога да си поема дъх, не мога да издърпам черните колеца на куфара през металния праг на самолета.
— Тук съм, мамо — изрича тихо Жулиен, взема куфара ми и го пренася с лекота през препятствието. Звукът на гласа му ми напомня, че аз съм майка, а майките не могат да си позволят лукса да се сринат пред децата си, дори когато се страхуват, дори когато децата им вече са възрастни хора.
Стюардесата ме поглежда и прави красноречива физиономия от типа: ето една старица, която се нуждае от помощ. Там, където живея сега, в онази кутия за обувки, пълна с клечки за уши, в каквито старите хора се превръщат, се научих да ги разпознавам. Обикновено това ми е неприятно, кара ме да изправя гръб и да бутна настрани младока, който е сигурен, че не мога да се оправя сама в този свят, но в момента съм уморена и изплашена и малко помощ не ми се струва чак толкова лошо нещо. Позволявам ѝ да ми помогне да се настаня на моята седалка до прозореца във втората редица на борда. Проявих разточителство и си купих билет в първа класа. Защо не? Вече не виждам основателна причина да пестя парите.
— Благодаря ви — казвам на стюардесата и се отпускам на седалката. Синът ми е следващият пътник, който се качва в самолета. Когато се усмихва на стюардесата, чувам лека въздишка и си казвам: разбира се. Жените се прехласват по Жулиен, откакто гласът му започна да мутира.
— Двамата заедно ли пътувате? — пита тя и аз знам, че му пише отличен, задето е толкова добър син.
Жулиен я дарява с още една от усмивките си, които могат да разтопят и лед.
— Да, но не можахме да намерим места едно до друго. Аз съм на три редици зад нея. — Той ѝ подава бордната си карта.
— О, сигурна съм, че мога да реша този проблем — заявява тя, докато Жулиен подрежда куфара и сака си в багажника над моята седалка.
Аз се втренчвам през прозореца, очаквайки да видя върху пистата суетящи се мъже и жени в оранжеви жилетки, размахващи ръце и разтоварващи куфари, но виждам само ручейчетата вода, които се стичат по плексигласовия илюминатор и преплитат сребристи нишки в отражението ми; собствените ми очи се взират в мен.
— Благодаря ви много — чувам Жулиен да казва, после той сяда до мен и закопчава предпазния колан през кръста си.
— И така — подема той след дълга пауза, през която пътниците се нижат покрай нас в строен поток и привлекателната стюардеса (която е вчесала косата си и е освежила грима си) ни предлага шампанско. — Поканата.
Въздъхвам.
— Поканата. — Да. Това е началото на всичко. Или краят, зависи от гледната точка. — Това е среща. В Париж.
— Не разбирам — казва той.
— Не биваше да разбираш.
Той се пресяга за ръката ми. Толкова е естествено и успокояващо това негово лековито докосване.