В лицето му виждам целия си живот. Виждам бебето, което се появи на бял свят дълго след като вече се бях отказала… и частица от онази красота, която някога притежавах. Виждам… моя живот в очите му.
— Знам, че има нещо, което искаш да ми кажеш, и каквото и да е то, е трудно за теб. Просто започни от началото.
При тези негови думи не мога да сдържа усмивката си. Той е истински американец, този мой син. Мисли, че животът може да бъде сведен до приказка, която има начало и край. Той не знае нищо за тази саможертва, която веднъж направена, не може да бъде нито изцяло забравена, нито напълно превъзмогната. И как би могъл? Аз го предпазвах от всичко това.
Въпреки това. Аз съм тук, на този самолет, отнасящ ме към дома, и имам възможността да направя различен избор от онзи, който направих, когато болката беше прясна, а бъдещето, основано на миналото, изглеждаше невъзможно.
— По-късно — казвам и този път наистина го мисля. Ще му разкажа историята на моята война и историята на моята сестра. Разбира се, не цялата, ще спестя най-лошото, но ще споделя основното. Достатъчно, за да опознае синът ми една по-вярна моя версия. — Макар и не тук. Изтощена съм. — Облягам се на широката седалка на креслото в първа класа и затварям очи.
Как мога да започна от началото, когато мога да мисля единствено за края?
Глава 32
Ако преминавате през ад, продължавайте да вървите.
УИНСТЪН ЧЪРЧИЛ
Май 1944
Франция
През осемнайсетте месеца, откакто нацистите окупираха цяла Франция, животът бе станал още по-опасен, ако изобщо това бе възможно. Френските политически затворници бяха интернирани в „Дранси“[80] и затворени във „Френ“ — стотици хиляди френски евреи бяха депортирани в концентрационните лагери в Германия. Сиропиталищата в Ньой сюр Сен и Монтрьо бяха изпразнени и децата бяха изпратени в лагери, а децата, които бяха държани в колодрума „Д’Ивер“ — повече от четири хиляди — бяха разделени от родителите им и депортирани сами в концентрационни лагери. Силите на съюзниците бомбардираха денонощно. Постоянно имаше арести; хора бяха извличани от домовете им и магазините им за най-незначителното провинение, заради слух, че симпатизират на силите на Съпротивата, и изпращани в затвора или депортирани. Невинни заложници бяха разстрелвани заради неща, за които не знаеха нищо, и всеки мъж между осемнайсет и петдесет и пет години трябваше да бъде въдворен в принудителните трудови лагери в Германия. Никой не се чувстваше в безопасност. Вече нямаше жълти звезди върху дрехите. Никой не поглеждаше, нито разговаряше с непознати. Електричеството беше спряно.
Изабел стоеше на оживения ъгъл на парижка улица, готова да пресече, но преди дървената подметка на вехтата ѝ обувка да докосне калдъръма, пронизително изсвири свирка. Тя отстъпи назад в сянката на разцъфналия кестен.
През тези дни Париж се бе превърнал в арена, кънтяща от женски писъци. Шум, шум, шум. Свирки свиреха, оръжия гърмяха, камиони трополяха, войници крещяха. Във войната бе настъпил прелом. Силите на съюзниците бяха навлезли в Италия и фашистите не можаха да ги отблъснат. Загубите озлобяваха нацистите, тласкаха ги към все по-голяма агресия. През март те избиха повече от триста италианци в Рим като отмъщение заради партизанските бомбардировки, убили двайсет и осем германци. И последно, генерал Дьо Гол бе поел контрола над „Сражаваща се Франция“[81], тъй като нещо много голямо се планираше за тази седмица[82].
Колона германски войници маршируваха по булевард „Сен Жермен“, на път към „Шанз-Елизе“, предвождани от офицер на бял кон.
Веднага щом отминаха, Изабел прекоси улицата и се смеси с тълпата германски войници, струпана на отсрещния тротоар. Вървеше свела глава, облечените ѝ в ръкавици ръце стискаха дръжката на чантата. Дрехите ѝ бяха износени и окъсани, като на повечето парижани, а дървените подметки на обувките ѝ отекваха по каменната настилка. Никой вече нямаше кожени обувки. Тя мина покрай дълги опашки от домакини и деца с изпити лица, застанали пред boulangeries[83]и boucheries[84]. През последните две години отново и отново намаляваха дажбите; жителите на Париж оцеляваха с по 800 калории на ден. По улиците не се виждаха кучета, котки и плъхове. Тази седмица човек можеше да си купи тапиока и консервиран зелен боб. Нищо друго. На булевард „Дьо ла Гар“ бяха струпани купчини от мебели, произведения на изкуството и бижута — всички ценности, иззети от хората, които бяха депортирани. Вещите им се сортираха, подреждаха в кашони и изпращаха в Германия.
80
Нацистки концентрационен лагер, където временно са били държани евреите, преди да бъдат изпратени в лагерите на смъртта; съществувал от 1941 до 1944 г. — Б. пр.
81
Политическо движение, основано от генерал Дьо Гол, чиято щабквартира е била в Лондон, което е опозиция на колаборационисткото правителство, през 1943 г. преименувано на Френски комитет за национално освобождение, а от юни 1944 г. във Временно правителство на Френската република, отново начело с генерал Дьо Гол. — Б. пр.
82
Десантът в Нормандия (Денят „Д“), на 6 юни 1944 г.; най-мащабната военноморска операция в историята. — Б. пр.