Тя влезе в „Ле дьо Маго“[85] на булевард „Сен Жермен“ и седна в дъното; върху скамейката, покрита с червен молескин, тя чакаше търпеливо, под погледите на статуетките на двамата китайски мандарини. Една жена, която може би беше Симон дьо Бовоар[86], седеше на масата близо до витрината на кафенето. Беше се навела над един лист и трескаво пишеше. Изабел се отпусна върху удобната пейка; чувстваше се уморена до смърт. Само през изминалия месец тя бе прекосила три пъти Пиренеите и бе посетила всяка от обезопасените къщи, за да плати на passeurs. Всяка стъпка бе опасна сега, когато нямаше Свободна зона.
— Жулиет.
Тя вдигна глава и видя баща си. Той се бе състарил през последните години — всички те се бяха състарили. Лишенията, гладът, отчаянието и страхът бяха оставили белезите си върху него — кожата му беше груба, бледожълтеникава като пясък, набраздена с дълбоки бръчки.
Той беше толкова слаб, че сега главата му изглеждаше прекалено голяма за тялото.
Седна в сепарето срещу нея и сложи сбръчканите си ръце върху махагоновата маса с неравна повърхност.
Тя се пресегна напред, сключи пръсти около китките му. Когато отдръпна ръцете си, една от дланите ѝ стискаше фалшивите документи, навити на тънко руло с големината на молив, които той бе скрил в ръкава си. Тя ги пъхна ловко в корсажа си и се усмихна на сервитьора, който току-що се бе появил.
— Кафе — поръча баща ѝ с уморен глас.
Изабел поклати глава.
Сервитьорът се върна, сложи пред него чаша с ечемичено кафе и отново изчезна.
— Те имаха среща днес — каза баща ѝ. — Високопоставени нацисти. СС бяха там. Чух думата „Славея“.
— Ние сме много внимателни — рече тя тихо. — А ти поемаш по-голям риск от мен, като крадеш непопълнени документи за самоличност.
— Аз съм стар човек. Те дори не ме забелязват. Може би трябва за известно време да спреш. Да оставиш на някой друг да поеме вместо теб преходите през планините.
Тя го изгледа многозначително. Казваха ли хората подобни неща на мъжете? Жените бяха неотделима част от Съпротивата. Защо мъжете не можеха да го проумеят?
Той въздъхна, прочел отговора в оскърбения ѝ поглед.
— Имаш ли нужда от място, където да отседнеш?
Предложението му я трогна. То ѝ напомни колко далеч бяха стигнали в отношенията си. Все още не бяха близки, но работеха заедно и това беше нещо. Той вече не я отблъскваше, а сега… ето, тази покана. Всичко това ѝ даваше надежда, че един ден, когато войната свърши, те биха могли наистина да поговорят.
— Не мога. Не бих те изложила на риск. — Тя не беше ходила в апартамента повече от осемнайсет месеца. Нито беше стъпвала в Кариво, не бе виждала и Виан през цялото това време. Изабел рядко прекарваше три нощи подред на едно и също място. Животът ѝ се бе превърнал във върволица от тайни стаи, прашни матраци и подозрителни непознати.
— Знаеш ли нещо за сестра си?
— Имам приятели, които я наглеждат. Чувам, че тя не рискува, не привлича вниманието и се грижи за безопасността на дъщеря си. Тя ще е добре — отвърна тя и долови нотката на надежда, която смекчи думите.
— Тя ти липсва — отбеляза баща ѝ.
Изабел изведнъж се улови, че мисли за миналото, изпълнена със съжаление, че не може да го забрави. Да, сестра ѝ ѝ липсваше, но Виан ѝ бе липсвала от години, през целия ѝ живот.
— Е. — Той рязко се изправи.
Тя забеляза ръцете му.
— Ръцете ти треперят.
— Спрях да пия. Сега не е време да си пияница.
— Не съм много сигурна — усмихна му се тя. — Напоследък пиенето ми се струва добра идея.
— Бъди внимателна, Жулиет.
Усмивката ѝ помръкна. Всеки път когато напоследък се срещнеше с някого, ѝ беше трудно да се сбогува. Никога не знаеше дали щеше отново да го види.
— Ти също.
Полунощ.
Изабел се скри в тъмнината зад порутената каменна стена. Намираше се навътре в гората, облечена в селски дрехи — дочен гащеризон, видял и по-добри дни, ботуши с дървени подметки и тънка блуза, ушита от стара завеса за душ. Вятърът носеше миризмата на пушек от близките огньове, но тя не съзираше дори проблясък на светлина.
Зад нея изпука клонка.
Тя се сви още по-ниско, затаи дъх.
Разнесе се изсвирване. Беше жизнерадостната песен на славей. Или нещо подобно. Изабел подсвирна в отговор.
Чу стъпки; дишане. И после:
85
Прочуто кафене в най-романтичната част на Латинския квартал, от 70-те години на XIX век е любимо свърталище на цвета на френската литература и изкуство. — Б. пр.
86
Френска писателка, феминистка, философ (1908–1986), дългогодишна спътница в живота на Жан-Пол Сартр. — Б. пр.