— Аз мога да бъда полезна. Моля те. Ще стана медицинска сестра или ще карам линейка. Мога да правя превръзки или дори да зашивам рани.
Бибийп, изсвири клаксон до тях.
Баща ѝ погледна покрай нея и тя видя как по лицето му се разля облекчение. Познаваше това изражение: то означаваше, че ще се отърве от нея. Отново.
— Те са тук — рече той.
— Не ме отпращай — промълви тя. — Моля те.
Той я избута през тълпата към мястото, където беше паркиран прашен черен автомобил. Към покрива му беше привързан хлътнал, изцапан матрак, заедно с комплект въдици и заешка клетка със заек вътре. Багажникът бе отворен, но също беше завързан с въже; вътре видя натъпкани кошници, куфари и лампи.
Мосю Хумберт седеше на шофьорската седалка, бледите му дебели пръсти стискаха волана, сякаш автомобилът беше кон, който всеки миг можеше да препусне напред. Той беше тлъст мъж, който прекарваше дните си в месарницата близо до книжарницата на папа. Съпругата му Патрисия беше яка жена с двойна брадичка, каквито човек често можеше да види в провинцията. Тя пушеше цигара и се взираше през прозореца, сякаш не можеше да повярва на това, което виждаше.
Мосю Хумберт смъкна стъклото на прозореца и подаде глава.
— Здравей, Жулиен. Тя готова ли е?
Папа кимна.
— Готова е. Merci, Едуар.
Патрисия се наведе, за да говори с папа през отворения прозорец.
— Ние отиваме само до Орлеан. И тя ще трябва да си плати частта от бензина.
— Разбира се.
Изабел не можеше да замине. Това беше проява на страхливост. Погрешно.
— Папа…
— Au revoir[19] — рече той достатъчно твърдо, за да ѝ напомни, че няма избор. Кимна към колата и тя пристъпи сковано към нея.
Девойката отвори задната врата и видя три малки мърляви момичета, притиснати едно до друго, да дъвчат соленки и да отпиват вода от бутилки, докато играеха с куклите си. Последното, което искаше, беше да седне при тях, но тя се набута вътре и си направи място сред тези непознати, от които се носеше едва доловимата миризма на сирене и салам, и затвори вратата.
Извъртя се на седалката и се втренчи в баща си през задния прозорец на колата. Погледът му задържа нейния; тя видя как устните му се извиха леко надолу; това беше единственият знак, че я е видял. Тълпата прииждаше около него като вода около скала, докато накрая всичко, което можеше да вижда, беше стената от размъкнати и мръсни непознати, напираща зад колата.
Изабел отново се обърна напред. Една млада жена се взря през прозореца в нея с подивели очи и разрошена коса, невръстно дете сучеше от гърдата ѝ. Колата се движеше бавно, понякога напредваше само със сантиметри, понякога спираше задълго. Изабел наблюдаваше сънародниците си — сънародничките си — да се тътрят покрай нея, със замаяни изражения, ужасени и объркани. От време на време някоя от тях удряше по капака на двигателя или багажника, умолявайки за нещо. Те държаха прозорците вдигнати, въпреки задушаващата горещина в колата.
Отначало тя беше тъжна, че заминава, а после гневът ѝ се разпали, стана по-жарък от въздуха в тази воняща кола. Изабел беше безкрайно уморена да гледат на нея като на предмет, от който винаги могат да се отърват. Отначало баща ѝ я бе изоставил, а после Виан я беше отблъснала. Тя затвори очи, за да скрие сълзите, които не можеше да възпре. В тъмнината, която миришеше на салам, пот и дим, притисната до децата, които се караха до нея, тя си припомни първия път, когато я отпратиха.
Дългото пътуване с влака… Изабел бе натикана до Виан, която през цялото време подсмърчаше и плачеше или се преструваше, че спи.
А после мадам, която сведе дългия си гърбав нос към нея и рече: Те няма да са проблем.
Въпреки че беше малка — само на четири — Изабел смяташе, че вече е научила какво означава самота, но беше грешала. За трите години, които прекара в „Льо Жарден“, тя поне имаше сестра, макар че Виан вечно отсъстваше. Изабел си спомняше как надничаше през прозореца на горния етаж, за да наблюдава отдалеч Виан и приятелите ѝ, молейки се да си спомнят за нея, да я извикат при тях, а когато Виан се омъжи и уволни мадам Дум[20] (разбира се, това не беше истинското ѝ име, но беше много вярно), Изабел повярва, че е част от семейството. Но не задълго. Когато Виан пометна, за Изабел вече нямаше място в техния дом. Три седмици по-късно — на седем години — тя вече бе изпратена в първия интернат. Тогава научи какво означава истинската самота.
— Ти. Изабел. Носиш ли храна? — попита Патрисия.
Беше се извърнала на седалката и се взираше в Изабел.