— Из?
Младата жена се изправи и се обърна. Тънък лъч светлина се плъзна покрай нея, сетне рязко угасна. Тя прекрачи падналия дънер и се озова в обятията на Гаетан.
— Липсваше ми — промълви той след целувката и се отдръпна с неохота, която не ѝ убягна. Двамата не се бяха виждали повече от осем месеца. Всеки път когато Изабел чуеше за дерайлирал влак, за взривен хотел, пълен с германци, или за сражение с партизаните, сърцето ѝ се свиваше от тревога.
Той я хвана за ръката и я поведе през гората, толкова тъмна, че тя не можеше да види мъжа до себе си, нито пътеката под краката си. Гаетан повече не включи фенерчето. Познаваше тези места като петте пръста на ръката си, живееше тук вече повече от година.
В края на гората излязоха на голяма тучна поляна, където хора се бяха подредили в редици. Държаха фенерчета, които движеха плавно напред и назад като фарове, осветявайки равната площ между дърветата.
Тя чу над главата си бученето на самолетните двигатели, усети полъха на въздуха върху бузите си, миризмата на изтощение. Те се спускаха ниско, летяха толкова близко над тях, че клоните на дърветата потреперваха. Изабел чу остро стържене, удар на метал в метал и тогава се появи парашутът, падащ надолу, с голяма кутия, люлееща се под него.
— Хвърлиха оръжията — каза Гаетан. Дръпна ръката ѝ и отново я поведе към дърветата, нагоре по хълма, към скрития дълбоко в гората лагер. В средата му големият лагерен огън пламтеше в яркооранжева светлина, скрита от гъстия листак. Неколцина мъже стояха край него, пушеха цигари и разговаряха. Повечето от тях бяха дошли тук, за да се спасят от принудителното депортиране в трудовите лагери в Германия. Щом се озоваваха тук, те се въоръжаваха и ставаха участници в партизанската война срещу Германия; нелегални бойци, действащи под закрилата на нощта. Наричаха ги макѝ. Те бомбардираха влаковете, взривяваха складовете с муниции, наводняваха каналите и правеха всичко, което можеха, за да прекъснат потоците от суровини и хора от Франция към Германия. Получаваха оръжие и екипировка — и информация — от съюзниците. Живееха винаги рисковано; когато врагът ги откриваше, наказанията бяха бързи и много често брутални. Изгаряне, изтезания с електрически ток, ослепяване. Всеки макѝ носеше хапче цианкалий в джоба си.
Мъжете бяха небръснати, измършавели, с изпити лица. Повечето носеха кафяви панталони от рипсено кадифе и черни барети — оръфани, изкърпени, избелели.
Макар че Изабел вярваше в каузата им, не би искала да се озове сама тук.
— Ела — подкани я Гаетан. Поведе я покрай огъня към малка мръсна палатка с отметнато брезентово платнище. Вътре се виждаха един спален чувал, купчина дрехи и чифт кални ботуши. Както обикновено, миришеше на мръсни чорапи и пот.
Изабел сведе глава и се прегърби ниско, за да влезе.
Гаетан седна до нея и пусна брезентовото платнище. Не запали фенерчето (мъжете можеха да видят силуетите им и да започнат да подсвиркват).
— Изабел — промълви той. — Липсваше ми.
Тя се наклони напред и се остави да я вземе в прегръдките си и да я целуне. Когато целувката свърши — прекалено скоро — тя пое дълбоко дъх.
— Нося съобщение за вашата група от Лондон. Пол го получи днес в пет следобед: „Дълги ридания от есенни цигулки“.
Тя го чу как поема дълбоко дъх. Очевидно съобщението, получено по Би Би Си, беше шифровано.
— Важно ли е? — попита тя.
Ръцете му се протегнаха към лицето ѝ, обхванаха го нежно, привлякоха го за нова целувка. Тази беше изпълнена с тъга. Още едно сбогуване.
— Толкова важно, че трябва веднага да тръгвам.
Тя можа само да кимне.
— Никога няма време — прошепна. Всеки миг, който имаха заедно, беше откраднат или изтръгнат насила. Те се срещаха, спотаяваха се в тъмни ъгли, мръсни палатки или задни стаички, любеха се в мрака, но никога след това нямаха възможност да лежат спокойно в леглото като любовници и да разговарят. Той винаги я напускаше или тя си тръгваше. Всеки път когато я прегърнеше, тя си мислеше — това е последният път, когато го виждам. И чакаше той да ѝ каже, че я обича.
Казваше си, че се води война. Че той я обича, но се страхува от тази любов, че се бои, че може да я изгуби, и това някак си ще го боли повече, отколкото ако признае чувствата си. През добрите дни тя дори вярваше в това.
— Колко е опасно това, заради което заминаваш?
Отново мълчание.
— Ще те намеря — рече той тихо. — Може би ще дойда в Париж за една нощ и двамата ще се промъкнем в някое кино и ще освиркваме кинопрегледите, после ще се разходим из градините около музея „Роден“.
— Като любовници — додаде тя, опитвайки се да се усмихне. Това беше нещо, което винаги си казваха, тази споделена мечта за живот, която изглеждаше недостижима и почти невъзможна.