Той докосна лицето ѝ с нежност, която извика сълзи в очите ѝ.
— Като любовници.
През последните осемнайсет месеца, докато войната ескалираше и нацистката агресия растеше, Виан откри и скри три деца в сиропиталището. Отначало обикаляше близките села, следвайки указанията, дадени ѝ от ОСЕ. След време майката игуменка се свърза с Американския еврейски комитет за взаимно подпомагане — координационна група, контролираща еврейските благотворителни организации в САЩ, финансираща борбата за спасяването на еврейските деца — и те насочиха Виан към още нуждаещи се деца. Майките понякога се появяваха на прага ѝ, облени в сълзи, отчаяни, умоляващи я за помощ. Виан никога не върна някоя от тях, но винаги изтръпваше от ужас.
Сега, през топлия юнски ден на 1944-та, седмица след като повече от сто и петдесет хиляди войници на съюзниците дебаркираха в Нормандия, Виан стоеше в класната стая в сиропиталището и се взираше в децата, които седяха отпуснати и уморени на чиновете. Разбира се, че бяха уморени.
През изминалата година бомбардировките почти не спряха. Въздушните нападения бяха толкова постоянни, че Виан вече не си даваше труд да отвежда децата си в мазето, когато завиеше сирената за въздушна тревога. Тя просто лежеше в леглото с тях, притиснала ги здраво в прегръдките си, докато се чуеше сигналът за край на тревогата или бомбардировката спреше.
Никога не спираше за дълго.
Виан плесна с ръце и призова за вниманието им. Може би една игра щеше да повдигне духа им.
— Пак ли ще има въздушно нападение, мадам? — попита Емил. Сега той беше на шест години и вече никога не споменаваше майка си. Когато го попитаха, отговаряше: „Умря, защото се разболя“, и това беше всичко. Не помнеше, че някога е бил Жан Жорж Рюел.
Както Даниел нямаше спомен за този, който някога е бил.
— Не. Няма да има въздушно нападение — отвърна тя. — Всъщност си мислех колко задушно е в стаята. — Тя разхлаби яката на блузата си.
— Това е заради затъмнените прозорци, мадам — обади се Клодин (някогашна Бернадет). — Майката игуменка каза, че се чувства като пушен бут във вълненото си расо.
Децата се разсмяха.
— По-добре е, отколкото студа през зимата — заяви Софи и всички закимаха в знак на съгласие.
— Мислех си — поде Виан, — че днес е подходящ ден да…
Преди да довърши мисълта си, отвън се чу ръмжене на мотоциклет; миг по-късно стъпки — подковани ботуши — затрополиха по каменния коридор.
Всички застинаха.
Вратата на класната стая се отвори.
Фон Рихтер влезе. Докато приближаваше към Виан, свали фуражката си и я пъхна под мишница.
— Мадам, бихте ли излезли в коридора с мен?
Виан кимна.
— Един момент, деца — каза тя. — Докато ме няма, четете тихо.
Фон Рихтер я хвана под ръка — болезнена, груба хватка — и я изведе в постлания с каменни плочи двор пред класната стая. Наблизо се чуваше звукът на водата, бълбукаща в покрития с мъх фонтан.
— Тук съм, за да попитам за един ваш познат. Анри Навар.
Виан мислено се помоли да не трепне.
— Кой, хер щурмбанфюрер?
— Анри Навар.
— A. Oui. Хотелиерът. — Тя стисна ръце, за да спре треперенето им.
— Той приятел ли ви е?
Виан поклати глава.
— Не, хер щурмбанфюрер. Познавам го бегло. Градът е малък.
Фон Рихтер я изгледа преценяващо.
— Щом ме лъжете за нещо толкова незначително, навярно трябва да се запитам за какво още ме лъжете.
— Хер щурмбанфюрер, не…
— Видели са ви с него. — Дъхът му миришеше на бира и бекон, а очите му бяха присвити.
Той ще ме убие, помисли си тя за пръв път. Толкова дълго беше внимателна, никога не го предизвикваше, нито му противоречеше, винаги — когато можеше — избягваше погледа му. Но през последните седмици той бе станал избухлив, напълно непредвидим.
— Градът е малък, но….
— Той беше арестуван за подпомагане на врага, мадам.
— О — промълви тя.
— Ще поговорим повече за това, мадам. В малка стая без прозорци. И повярвайте ми, ще изкопна истината от вас. Ще разбера, ако работите с него.
— Аз?
Той я стисна толкова силно, че тя си помисли, че костта ѝ ще се счупи.
— Ако открия, че знаете нещо за това, ще разпитам децата ви… настоятелно… и тогава ще ви изпратя в затвора във Френ.
— Не ги наранявайте, умолявам ви.
За пръв път тя го молеше за нещо и отчаянието в гласа ѝ го накара напълно да застине. Дишането му се учести. И тогава тя видя ясно, като синьото в очите му: възбуда. Повече от година и половина тя се бе държала изключително предпазливо в негово присъствие, обличаше се и се държеше като малко мушитрънче, никога не привличаше вниманието му, никога не казваше нещо повече от „да“ или „не, хер щурмбанфюрер“. Сега, само за миг, всичко бе съсипано. Тя бе издала слабото си място и той го бе видял. Сега вече знаеше как да я нарани.