Часове по-късно Виан седеше в стая без прозорци, в подземието на кметството. Седеше сковано на стола, ръцете ѝ толкова силно стискаха подлакътниците, че кокалчетата ѝ бяха побелели.
Беше тук от дълго време, сама, опитвайки се да измисли най-подходящите отговори. Колко знаеха те? Щяха ли да ѝ повярват? Дали Анри я беше издал?
Не. Ако знаеха, че е подправяла документи и е укривала еврейски деца, вече щеше да бъде арестувана.
Вратата зад нея се отвори със скърцане, после се чу щракване и се затвори.
— Мадам Мориак.
Тя се изправи.
Фон Рихтер я обиколи бавно, без да сваля опипващия си поглед от тялото ѝ. Тя беше с избеляла, изкърпена рокля, без чорапи, с груби обувки с дървени подметки. Косата ѝ не беше мита от два дни, покрита с памучен тюрбан, завързан на челото. Червилото ѝ отдавна бе свършило, така че устните ѝ бяха бледи.
Той спря пред нея, прекалено близо, скръстил ръце на гърба.
Беше ѝ нужна цялата смелост, за да вдигне брадичка, и когато го стори — когато погледна в ледено сините му очи — разбра, че е загазила.
— Видели са ви с Анри Навар да се разхождате на площада. Той е заподозрян, че сътрудничи на маки, онези страхливци, които живеят като животни в горите и помагат на врага в Нормандия.
Едновременно с десанта на съюзниците в Нормандия френските партизани предизвикваха хаос в цялата страна — разрушаваха железопътни линии, взривяваха обекти, наводняваха канали. Нацистите отчаяно се опитваха да ги открият и да ги накажат.
— Аз почти не го познавам, хер щурмбанфюрер; не знам нищо за мъжете, които помагат на врага.
— На глупак ли ме правите, мадам?
Тя поклати глава.
Той искаше да я удари. Тя го виждаше в сините му очи: гнусно, противно желание. То бе посято, когато го помоли да не наранява децата, и сега Виан нямаше представа как да го изкорени.
Той се пресегна и плъзна пръст по брадичката ѝ. Жената потръпна.
— Наистина ли сте толкова невинна?
— Хер щурмбанфюрер, живеете в дома ми повече от година и половина. Виждате ме всеки ден. Храня децата, работя в градината и преподавам в сиропиталището. Едва ли имам време да помагам на съюзниците.
Върховете на пръстите му погалиха устата ѝ, разтвориха леко устните ѝ.
— Ако открия, че ме лъжете, ще ви причиня болка, мадам. И ще се наслаждавам на това. — Ръката му се отдръпна. — Но ако кажете истината сега, ще ви пощадя. Както и вашите деца.
Тя потрепери при мисълта какво ще стане, ако той открие, че през цялото време е живял с еврейско дете. Това щеше да го направи да изглежда като глупак.
— Никога не бих ви излъгала, хер щурмбанфюрер. Трябва да го знаете.
— Ето какво знам — рече той, наведе се по-близо и прошепна в ухото ѝ: — Надявам се, че ме лъжете, мадам.
После се отдръпна.
— Изплашена сте — заяви с усмивка.
— Няма от какво да се страхувам — каза тя, неспособна да го произнесе по-силно.
— Ще видим дали е вярно. Засега, мадам, можете да си вървите у дома. И се молете да не открия, че сте ме излъгали.
Същия ден Изабел вървеше нагоре по стръмната калдъръмена улица в Урюн. Чуваше отекването на стъпки зад себе си. В това пътуване до тук от Париж последните ѝ „питомци“ — майор Фоули и сержант Смит — спазваха стриктно инструкциите ѝ и бяха преминали безпроблемно през няколко контролно-пропускателни пункта. От доста време не се бе озъртала назад, но не се съмняваше, че двамата се движат точно според указанията — най-малко на стотина метра един от друг.
Като изкачи възвишението, тя видя един мъж, седнал на пейка пред затворената поща. Държеше табела, на която пишеше: ГЛУХ И НЯМ. ЧАКАМ МАМАН ДА МЕ ВЗЕМЕ. Удивително, но тази проста хитрост успяваше да заблуди нацистите.
Изабел отиде при него.
— Имам чадър — изрече тя на английски с ясно доловим чужд акцент.
— Май ще вали — отвърна той.
Тя кимна и добави:
— Вървете на петдесетина метра след мен.
Сетне продължи сама да се изкачва нагоре по хълма, сама.
Когато стигна до имота на мадам Бабино, наближаваше привечер. Спря се на завоя на пътя, за да изчака пилотите да я настигнат.