Два дни — помисли си тя. — Само два дни.
Трябваше да издържи четиресет и осем часа, без да издаде имена. Ако успее, ако не се пречупи, баща ѝ, Гаетан, Анри, Дидие, Пол и Анук щяха да имат време да се спасят. Те скоро щяха да узнаят, че е била арестувана, ако вече не го знаеха. Едуардо щеше да изпрати вест, а след това щеше да се укрие. Такъв беше планът им.
— Име? — излая мъжът и извади малко тефтерче и молив от малкото джобче на куртката.
Тя усети как кръвта капе от брадичката ѝ в скута.
— Жулиет Жервез. Но вие го знаете. Видяхте документите ми.
— Имаме документи, които те идентифицират като Жулиет Жервез, вярно е.
— Тогава защо ме питате?
— Коя си ти наистина?
— Наистина съм Жулиет.
— Къде си родена? — попита той лениво, изучвайки безупречно поддържаните си нокти.
— В Ница.
— И какво правиш в Урюн?
— Била съм в Урюн? — учуди се тя.
При тези думи той вдигна глава и погледът му се върна с интерес към нея.
— На колко си години?
— Двайсет и две или приблизително толкова, така мисля. Рождените дни вече нямат голямо значение.
— Изглеждаш по-млада.
— Чувствам се по-стара.
Той бавно стана от стола, надвеси се над нея.
— Ти работиш за Славея. Искам името му.
Те не знаеха коя е тя.
— Не знам нищо за птиците.
Ударът дойде изневиделица, зашеметяващ с жестокостта, с която се стовари отгоре ѝ. Главата ѝ се отметна настрани, удари се силно в облегалката на стола.
— Разкажи ми за Славея.
— Казах ви…
Този път той я удари с металната линийка по бузата, толкова силно, че тя усети как кожата ѝ се сцепи и кръвта бликна.
Той се усмихна и повтори.
— Славея.
Тя се изплю с все сила, но от устата ѝ изскочи само малка храчка кръв, която падна в скута ѝ. Изабел разтърси глава, за да проясни погледа си, и тутакси съжали.
Той отново запристъпва към нея, равномерно пляскайки с окървавената линийка по дланта си.
— Аз съм ротмистър Шмид, комендант от Гестапо в Амбоаз. А ти си?
Той ще ме убие, помисли си Изабел. Напрегна се, опъвайки въжетата, като дишаше тежко. Усещаше вкуса на собствената си кръв.
— Жулиет — прошепна, отчаяна, че той няма да ѝ повярва.
Не можеше да издържи два дни.
Това беше рискът, за който всички я предупреждаваха, ужасната истина за това, което правеше. Как може да ѝ се е струвало като приключение? Можеше да загине не само тя, но и всички, които обичаше.
— Ние арестувахме повечето от твоите съучастници. Няма смисъл да умреш, за да защитиш мъртъвци.
Вярно ли беше?
Не. Ако беше вярно, тя също щеше да бъде мъртва.
— Жулиет Жервез — рече отново.
Гестаповецът я зашлеви толкова свирепо с линийката, че столът политна настрани и се стовари на пода. Главата ѝ се удари в камъка и в същия миг той я изрита в корема с върха на ботуша си. Никога не бе изпитвала подобна болка. Чу го да казва:
— А сега, мадмоазел, кажи кой е Славея.
Но тя не би могла да отговори, дори и да искаше.
Той отново я изрита с все сили.
Свестяването възкреси болката.
Всичко я болеше. Главата, лицето, тялото. Нужни бяха непосилни усилия — и смелост — за да повдигне глава. Все още бе вързана за глезените и китките. Въжетата се впиваха в разкъсаната, окървавена кожа, режеха насинената ѝ плът.
Къде съм?
Мракът я заобикаляше, но не беше обикновената тъмнина на неосветена стая. Това беше нещо друго; непрогледна, мастилена чернота, притиснала израненото ѝ лице. Тя усещаше стена на сантиметри от лицето си. Опита се да придвижи съвсем леко крака си напред и болката отново избухна, забивайки зъби в дълбоките раните на глезените ѝ.
Тя беше в кутия.
Скована от студ. Усещаше дъха си и знаеше, че на светло щеше да го види. Космите на ноздрите ѝ бяха вледенени. Разтърсиха я силни неконтролируеми тръпки.
Изкрещя от ужас; ехото от вика ѝ отекна обратно към нея и тя изгуби съзнание.
Вледеняване.
Изабел потрепери от студ, изскимтя немощно. Сега усещаше дъха си — облак пара пред лицето ѝ, превръщащ се в скреж върху устните. Миглите ѝ бяха замръзнали.
Мисли, Изабел. Не се предавай.
Пленницата раздвижи тялото си, съвсем малко, борейки се със студа и болката.
Беше седнала, глезените и китките ѝ все още бяха завързани.
Гола.
Затвори очи, погнусена от представата как той я съблича, докосва я, докато е била в безсъзнание.
Изведнъж в зловонния мрак дочу удари на барабан. Отначало помисли, че е кръвта ѝ, болезнено пулсираща, или сърцето ѝ, туптящо отчаяно, за да остане живо, но не беше това.