Беше мотор, наблизо, бръмчеше. Разпозна звука, но какво беше?
Отново потръпна, опитвайки се да размърда пръстите на ръцете и краката, да се пребори със зловещото усещане, че крайниците ѝ са парализирани. Преди беше болката в краката ѝ, после изтръпване, а сега… нищо. Раздвижи единственото, което можеше — главата си — и се удари с тъп звук в нещо твърдо. Беше гола, завързана за стол вътре в…
Студено. Тъмно. Бръмчене. Малко…
Хладилник.
Тя се паникьоса и се изви, опитвайки се трескаво да се освободи, да прекатури тази ледена клетка, но напразните усилия само изцедиха силите ѝ. Сломиха я. Тя не можеше да се движи. Не можеше да помръдне нищо освен пръстите на ръцете и краката, които бяха прекалено измръзнали, за да се подчиняват. Не така, моля те.
Щеше да измръзне до смърт. Или да се задуши.
Собственото ѝ дишане отекваше обратно към нея, обкръжаваше я, трептящ обръч от въздух, стягащ се около нея. Тя заплака и сълзите ѝ замръзнаха, превръщайки се в ледени висулки върху бузите. Помисли си за всички хора, които обичаше — Виан, Софи, Гаетан, баща ѝ. Защо не им бе казвала, че ги обича, всеки ден, когато можеше? А сега щеше да умре, без да каже нито дума на Виан.
Виан, помисли си тя. Само това. Името. Отчасти молитва, отчасти съжаление, отчасти сбогуване.
От всеки уличен стълб на градския площад висеше по един труп.
Виан застина на място, неспособна да повярва на очите си. Отсреща възрастна жена стоеше под един от обесените. Въздухът бе изпълнен с проскърцващите стенания на опънатите въжета. Виан запристъпва предпазливо през площада, опитвайки се да стои по-надалеч от уличните стълбове…
Посинели лица, подути, отпуснати тела.
Трябваше да има поне десетина мъртви мъже тук — французи, определи тя. Маки, съдейки по вида им — суровите партизани от горите. Носеха кафяви панталони, черни барети и ленти с френския трикольор около ръцете.
Виан се приближи до старицата, прегърна я през раменете.
— Не бива да сте тук — рече тя.
— Синът ми — промълви жената прегракнало. — Той не може да остане тук.
— Елате — подкани я Виан, този път малко по-грубо. Поведе я през площада. На улица „Льо Гранд“ жената се отскубна от прегръдката ѝ и се отдалечи, хлипайки и мърморейки под нос.
На път към boucherie Виан мина покрай още три мъртви тела. Кариво сякаш бе затаил дъх. През последните месеци съюзниците непрекъснато бомбардираха района и няколко от сградите в града бяха в развалини. Изглежда, винаги нещо се срутваше или рушеше.
Въздухът миришеше на смърт и градът бе притихнал; опасността се спотайваше във всяка сянка, надничаше иззад всеки ъгъл.
На опашката пред месарницата Виан чу жените да разговарят със снижени гласове.
— Отмъщение…
— В Тул е още по-лошо…
— Чухте ли за Орадур сюр Глан?
Въпреки случващото се, с всичките арести, депортации и екзекуции, Виан не можеше да повярва на последните слухове. Вчера сутринта нацистите навлезли с маршова стъпка в малкото селце Орадур сюр Глан — недалеч от Кариво — и под дулата на пушките подкарали всички към църквата, под предлог за проверка на документите.
— Всички в селото — прошепна жената, която Виан бе заговорила. — Мъже. Жени. Деца. Нацистите са застреляли всички, после залостили вратите и изгорили църквата до основи. — Очите ѝ се наляха със сълзи. — Истина е.
— Не може да бъде — промълви Виан.
— Моята Диди ги е видяла да застрелват бременна жена в корема.
— Тя е видяла това? — изуми се Виан.
Възрастната жена кимна.
— Диди се крила с часове зад една заешка клетка и видяла цялото село в пламъци. Каза, че никога няма да забрави писъците. Не всички са били мъртви, когато са ги подпалили.
Това навярно беше отмъщението за щурмбанфюрера, заловен от френските партизани.
Дали същото щеше да се случи и тук? Дали следващия път, когато претърпят поражение във войната, Гестапо или СС ще съберат жителите на Кариво, ще ги заключат в кметството и ще открият огън?
Тя взе малката кутия с олио, която тази седмица можеше да купи с купоните за храна, и излезе от магазина, като спусна качулката, за да предпази лицето си.
Някой я сграбчи за ръката и я дръпна грубо настрани. Тя се препъна, изгуби равновесие и едва не падна.
Той я дръпна в тъмната уличка и откри лицето си.
— Папа! — пророни Виан, прекалено смаяна от появата му, за да каже нещо повече.