Видя белезите на войната по лицето му — дълбоките бръчки, набраздили челото му, торбичките под уморените очи, лишената от цвят кожа и побелялата коса. Той беше ужасяващо слаб; старчески петна бяха осеяли хлътналите му бузи. Тя си спомняше завръщането му от Голямата война, когато изглеждаше също толкова зле.
— Има ли някое спокойно място, където можем да поговорим? — попита той. — Предпочитам да не се срещам с твоя германец.
— Той не е моят германец, но oui.
Тя едва ли би могла да го обвинява, че не желае да се среща с Фон Рихтер.
— Къщата до моята е празна. От източната страна. Германците я смятат прекалено малка, за да ѝ обърнат внимание. Можем да се срещнем там.
— След двайсет минути — каза той.
Виан придърпа качулката над шала, покриващ главата ѝ, и излезе от уличката. Когато напусна града и закрачи по калното шосе към дома, тя се опита да намери отговор на въпроса защо баща ѝ бе дошъл тук. Знаеше — или предполагаше — че Изабел живее с него в Париж, въпреки че това бе само догадка. Доколкото знаеше, сестра ѝ и баща ѝ водеха отделен живот в един и същи град. Виан не бе чувала нищо за Изабел от онази ужасна нощ в хамбара, макар че Анри ѝ бе казал, че сестра ѝ е добре.
Тя забърза покрай летището, без да поглежда разбитите и все още димящи самолети след последното въздушно нападение.
Спря пред портата на Рашел и огледа пътя нагоре и надолу. Никой не я бе проследил, нито я наблюдаваше. Тя се промъкна в двора и забърза към изоставената къща. Входната врата отдавна бе разбита и висеше леко накриво. Жената пристъпи прага.
Вътре цареше мрак, дебел слой прах покриваше всичко. По-голяма част от мебелите бяха реквизирани или разграбени от крадци, липсващите картини бяха оставили тъмни правоъгълници по стените; във всекидневната бе останало само старото малко канапе с мръсни възглавници и счупен крак. Виан приседна неспокойно на ръба, потропвайки с крак по прашния под.
Гризеше нокътя на палеца си, неспособна да стои неподвижно, когато чу стъпките. Приближи до прозореца и повдигна затъмняващата завеса.
Баща ѝ беше пред вратата. Но това не беше баща ѝ, не и този прегърбен старец.
Тя го пусна в къщата. Когато той я погледна, бръчките по лицето му сякаш се задълбочиха; гънките по страните му приличаха на торбички с разтопен восък. Той прокара ръка през оредяващата си коса. Дългите бели кичури щръкнаха като остриета, придавайки му странния вид на човек, ударен от електрически ток.
Пристъпи бавно към нея, леко накуцвайки. За миг целият ѝ живот се възкреси, това тътрене, непохватният начин, по който се движеше. Думите на маман: Прости му, Виан, той вече не е на себе си и не може да си прости… ние трябва да го сторим.
— Виан. — Той изрече името ѝ тихо, дрезгавият му глас пресекна. Това отново ѝ напомни за „преди“, когато баща ѝ беше на себе си. Отдавна забравен спомен. В годините „след“ тя бе заключила всички тези спомени като в шкаф; с времето бе забравила. Сега си спомни. Пробудените чувства я изплашиха. Той толкова много пъти я бе наранявал.
— Папа.
Той отиде до канапето и седна. Възглавниците хлътнаха уморено под немощното му тяло.
— Бях ужасен баща за вас, момичета.
Това беше толкова изненадващо — и вярно — че Виан не знаеше какво да каже.
Баща ѝ въздъхна.
— Вече е прекалено късно да се поправи каквото и да било.
Тя се отпусна на канапето до него.
— Никога не е прекалено късно — изрече предпазливо. Дали беше вярно? Дали можеше да му прости?
Да. Отговорът дойде мигновено, неочаквано, като появата му тук.
Баща ѝ се извърна към нея.
— Имам да кажа толкова много, но не разполагам с време.
— Остани тук — отвърна тя. — Аз ще се грижа за теб и…
— Изабел е била арестувана и обвинена в сътрудничество с врага. Затворена е в Жиро.
Виан си пое рязко дъх. Съжалението, което я връхлетя, бе безмерно, както и вината. Какви бяха последните думи към сестра ѝ? И повече не се връщай.
— Какво можем да направим?
— Ние? — попита той. — Добър въпрос, но не е този, който трябва да бъде зададен. Ти не бива да правиш нищо. Ще останеш тук, в Кариво, и ще стоиш по-далеч от всякакви опасности, както досега. Ще се грижиш за сигурността на дъщеря си. Ще чакаш съпруга си.
Беше ѝ нужна цялата воля, за да не каже: Сега съм различна, папа. Помагам да се укриват еврейски деца. Искаше да се види отразена в погледа му, поне веднъж да го накара да се гордее с нея.
Направи го. Кажи му.
Как би могла? Той изглеждаше толкова стар, седнал на това канапе. Стар, прекършен и изгубен. Бледа сянка на някогашния мъж. Нямаше нужда да знае, че Виан също рискува живота си, не биваше да се тревожи, че може да изгуби и двете си дъщери. По-добре да го остави да си мисли, че тя е в безопасност, доколкото изобщо някой можеше да бъде. Страхливка.