— Изабел ще има нужда от дом, където да се върне, когато всичко това свърши. Ти ще ѝ кажеш, че е постъпила правилно. Един ден ще се терзае за това. Ще си мисли, че е трябвало да остане с теб, да те защити. Ще си спомни, че е заминала, зарязвайки те с нациста, рискувайки живота ви, и ще се измъчва заради своя избор.
Виан долови недоизказаното признание в думите му. Той ѝ разказваше собствената си история по единствения начин, по който можеше, прикривайки се зад Изабел. Казваше, че се е упреквал за решението си да постъпи в армията по време на Голямата война, че е агонизирал при мисълта какво е причинило участието му на неговото семейство. Той знаеше колко променен се е върнал от фронта, как вместо болката да го сближи със съпругата и децата му, го е отчуждила от тях. Съжаляваше, че ги е отпратил, оставяйки ги да живеят с мадам Дюма преди толкова много години.
Какво огромно бреме трябва да е бил подобен избор. За пръв път тя видя детството си през очите на възрастен, от дистанция, с мъдростта, почерпана от тази война. Сраженията бяха пречупили баща ѝ; винаги го бе знаела. Маман непрекъснато го повтаряше, но Виан чак сега го разбираше.
Войната го бе прекършила.
— Вие, момичета, ще бъдете поколението, което ще продължи напред, ще си спомня — рече той. — Спомените за случилото се… трудно ще се забравят. Вие трябва да останете заедно. Покажи на Изабел, че е обичана. Печално, но аз никога не го направих. Сега е твърде късно.
— Говориш така, сякаш се сбогуваш.
Виан видя тъжния, безнадежден поглед в очите му и разбра защо беше тук, какво беше дошъл да ѝ каже. Щеше да се пожертва заради Изабел. Тя не знаеше как, но бе убедена в това. Това бе неговият начин да се реабилитира за всичките онези случаи, когато ги бе разочаровал.
— Папа — промълви тя. — Какво си решил да направиш?
Той сложи ръка на бузата ѝ. Докосването му бе топло, вдъхващо вяра, успокояващо, това бе бащинско докосване. Тя не го бе осъзнавала — или не го бе признавала пред себе си — колко много ѝ е липсвал. И сега, точно когато бе зърнала едно различно бъдеще, едно изкупление, то се бе разсеяло като дим около нея.
— На какво си готова, за да спасиш Софи?
— На всичко.
Виан се взираше в този мъж, който, преди войната да го промени, я бе научил да обича книгите, писането и да забелязва залеза. Отдавна не си бе спомняла за онзи мъж.
— Трябва да вървя — рече той и ѝ подаде един плик. Върху него с треперещия му почерк бе написано Изабел и Виан. — Прочетете го заедно.
Изправи се и се обърна, за да си тръгне.
Тя не беше готова да го изгуби. Вкопчи се в него. Парче от маншета му се откъсна, когато сграбчи ръката му. Тя се втренчи в него: ивица памучен плат на кафяво-бяло каре лежеше в дланта ѝ. Парче плат, като останалите, завързани на трите клона. Спомени за изгубените и отсъстващи обични хора.
— Обичам те, папа — отрони тихо Виан, осъзнавайки истинността на думите си, колко вярно е било винаги. Любовта се бе превърнала в загуба и тя я бе пропъдила, ала някак си, невероятно, но частица от тази любов бе останала. Любовта на една дъщеря към баща ѝ. Неизменна. Непоносима, но несъкрушима.
— Как можеш да ме обичаш?
Тя преглътна мъчително, видя сълзите в очите му.
— Как мога да не те обичам?
Той я дари с един последен, продължителен поглед — целуна я по двете бузи — и сетне се отдръпна.
— Аз също те обичам — промълви толкова тихо, че тя едва го чу, и после си тръгна.
Виан го наблюдаваше как се отдалечава. Когато изчезна, тя се върна у дома. Там се спря под ябълковото дърво, окичено с парчета плат. През годините, когато ги бе завързвала на клоните, дървото бе залиняло и плодовете му бяха станали горчиви.
Другите ябълкови дървета бяха здрави и силни, но това — дървото на спомените ѝ — беше почерняло и изсъхнало, като бомбардирания град отвъд него.
Тя завърза карирания плат до ивицата дантела на Рашел.
После влезе в къщата.
В камината във всекидневната гореше огън; цялата къща беше топла и задимена. Какво прахосничество. Тя затвори вратата зад себе си и се намръщи.
— Деца? — извика.
— Те са горе, в моята стая. Дадох им малко шоколад и игра да си играят.
Фон Рихтер. Какво правеше тук посред бял ден?
Дали я бе видял с баща ѝ?
Знаеше ли за Изабел?
— Дъщеря ти ми благодари за шоколада. Тя е такава сладурана.