Виан вече бе научила урока си и не показа страха си. Остана неподвижна и мълчалива, опитвайки се да успокои препускащото си сърце.
— Но твоят син. — Той леко натърти на думата. — Не прилича на теб.
— С-съпругът ми, Ан…
Той я зашлеви толкова бързо, че тя дори не видя движението. Сграбчи ръката ѝ и я стисна силно, извивайки меката плът. Тя извика тихо, когато есесовецът я блъсна към стената.
— Пак ли смяташ да ме лъжеш?
Той взе двете ѝ ръце, изви ги над главата ѝ и ги притисна към стената с ръката си в черна ръкавица.
— Моля ви… — пророни тя, — недейте…
Мигом осъзна, че беше грешка да го моли.
— Проверих списъците. Двамата с Антоан имате само едно дете. Момиче, Софи. Другите си погребала. Кое е това момче?
Виан беше толкова изплашена, че не можеше да разсъждава трезво. Знаеше единствено, че не може да каже истината, защото Даниел щеше да бъде депортиран. И само един бог знаеше какво щяха да сторят те на Виан… на Софи.
— Братовчедката на Антоан умря при раждането на Даниел. Ние осиновихме бебето малко преди избухването на войната. Знаете колко трудно е напоследък да се издадат официални документи, но аз имам акт за раждане и свидетелство за кръщене. Сега той е наш син.
— Значи, е твой племенник. Роднина, но не кръвен. Кой може да е сигурен, че баща му не е комунист? Или евреин?
Виан преглътна с усилие. Той не подозираше истината.
— Ние сме католици. Знаете го.
— Какво би направила, за да го задържиш при себе си?
— Всичко — отвърна тя.
Той разкопча блузата ѝ, бавно, играейки си с всяко копче. Когато платът се разтвори, пъхна ръката си вътре, плъзна я по гърдите ѝ и толкова силно стисна зърното ѝ, че тя извика от болка.
— Всичко? — попита Фон Рихтер.
Устата и бе пресъхнала и тя преглътна мъчително.
— В спалнята, моля — едва продума. — Децата ми.
Той отстъпи назад.
— След вас, мадам.
— Ще ми позволите ли да задържа Даниел тук?
— Пазарите ли се с мен?
— Да.
Той я сграбчи за косата, дръпна я силно и я повлече към спалнята. Затвори с ритник вратата и я блъсна към стената. Тя издаде сподавен вик, когато се удари. Той я притисна грубо, вдигна полата ѝ и разкъса плетените ѝ гащи.
Виан извърна глава и затвори очи. Чу потракването на разкопчаващата се катарама и копчета.
— Погледни ме — заповяда той.
Тя не помръдна, едва дишаше. Не отвори очи.
Той отново я удари. Тя остана неподвижна, със здраво стиснати очи.
— Ако ме погледнеш, Даниел остава.
Виан извърна глава и бавно отвори очи.
— Така е по-добре.
Тя стисна зъби, докато той смъкваше панталона си. Разтвори грубо краката ѝ и насили тялото и душата ѝ. Виан не издаде нито звук.
Нито отвърна поглед.
Глава 34
Изабел се опита да пропълзи по-надалеч от… какво?
Дали я бяха ритали, или горили? Или заключили в хладилник? Не можеше да си спомни. Тя влачеше изтръпналите си от болка, окървавени крака по пода, всеки изминат сантиметър бе придружен от мъчителна агония. Всичко я болеше. Главата, бузата, челюстта, китките и глезените.
Някой я сграбчи за косата, дръпна главата ѝ назад. Груби, мръсни пръсти насилиха устата ѝ да се отвори; върху отворените ѝ устни плисна коняк, задави я. Тя го изплю.
Пуснаха косата ѝ. Ледена вода потече по лицето ѝ.
Тя отвори бавно очи.
Един мъж стоеше пред нея и пушеше цигара. От миризмата ѝ прилоша.
Колко дълго беше тук?
Мисли, Изабел.
Бяха я преместили в тази усойна, задушаваща килия. Две сутрини поред бе видяла изгрева на слънцето, нали?
Две или само една?
Дали беше осигурила достатъчно време на другарите от нелегалната група да се скрият? Не можеше да мисли.
Мъжът говореше, задаваше ѝ въпроси. Устата му се отваряше, затваряше, издухваше дим.
Тя потръпна инстинктивно, сви се на топка. Мъжът зад нея я изрита в гърба силно и тя застина.
И така. Двама мъже. Един пред нея и един отзад. Обърни внимание на този, който говори.
Какво казваше?
— Седни.
Тя искаше да се възпротиви, но нямаше сили. Изкатери се на стола. Кожата на китките ѝ бе разкъсана и окървавена, течеше гной. Опита се да прикрие с ръце голотата си, но знаеше, че е безполезно. Той щеше да разтвори краката ѝ, за да завърже глезените ѝ за краката на стола.
Когато седна, нещо меко удари лицето ѝ и падна в скута ѝ. Тя бавно сведе поглед.
Рокля. Не беше нейната.
Жената я притисна към голите си гърди и вдигна глава.