— Облечи я — нареди мъжът.
Ръцете ѝ трепереха, когато се изправи и нахлузи непохватно смачканата, безформена синя ленена рокля, която ѝ беше поне с три размера по-голяма.
— Славея? — каза мъжът и всмукна дълбоко от цигарата. Огънчето ѝ припламна в червено-оранжево и Изабел инстинктивно се сви в стола.
Шмид. Това беше името му.
— Не знам нищо за птиците — промълви тя.
— Ти си Жулиет Жервез — заяви той.
— Казах ви го стотици пъти.
— И не знаеш нищо за Славея.
— Точно това ви казах.
Той кимна рязко и Изабел тутакси чу стъпки, после вратата зад нея се отвори.
Тя си помисли: Не боли, това е само моето тяло. Те не могат да докоснат душата ми. Това се бе превърнало в нейна мантра.
— Приключихме с теб.
Усмивката му накара кожата ѝ да настръхне.
— Доведете го.
Един мъж, окован във вериги, влезе, препъвайки се в стаята.
Папа.
Тя видя ужаса в очите му и си представи как изглежда: сцепена устна, насинено око, разкъсана буза… следи от изгаряния с цигара по ръцете, сплъстена от кръв коса. Трябваше да остане неподвижна, да не помръдва, но не можеше. Закуцука напред, стиснала зъби от болка.
По лицето му нямаше синини, устата му не беше сцепена, не държеше от болка ръката си близо до тялото.
Те не го бяха изтезавали, което означаваше, че не са го разпитвали.
— Аз съм Славея — каза баща ѝ на мъжа, който я измъчваше. — Това ли искахте да чуете?
Тя поклати глава, изрече „не“ с толкова тих глас, че никой не чу.
— Аз съм Славея — пророни, изправена на изгорените си и окървавени крака. Обърна се към германеца, който я бе изтезавал.
Шмид се засмя.
— Ти, едно момиче? Прочутият Славей?
Баща ѝ каза нещо на английски на германеца, който очевидно не го разбра.
Изабел разбра: те можеха да говорят на английски.
Изабел беше достатъчно близо, за да докосне баща си. Ала не го стори.
— Не го прави — помоли се тя.
— Вече е направено — отвърна той. Устните му се разтеглиха в бавна усмивка и когато Изабел я видя, гърдите ѝ се стегнаха от болка. Спомените нахлуха на вълни, плискаха се във вълнолома, който бе издигнала през самотните си години. Как я взема в прегръдките си, върти я във въздуха; вдига я, когато е паднала на земята, изтръсква прахта, нашепвайки: Не толкова високо, моя малка лудетино, ще събудиш маман…
Тя си пое накъсано дъх и изтри очи. Той се опитваше да компенсира годините на пренебрежение, молейки за прошката ѝ и едновременно търсейки изкупление, жертвайки се заради нея. Това беше отглас от някогашния мъж — поета, в когото се бе влюбила нейната маман. Онзи мъж, този отпреди войната, може би щеше намери друг начин, може би щеше да открие идеалните думи, с които да излекува прекършеното им минало. Но папа вече не беше онзи мъж. Той бе изгубил прекалено много и заради тази загуба бе пропилял още повече. Това беше единственият начин, по който можеше да ѝ каже, че я е обичал.
— Не по този начин — прошепна тя.
— Няма друг. Прости ми — промълви той тихо.
Гестаповецът пристъпи между тях. Сграбчи баща ѝ за ръката и го повлече към вратата.
Изабел закуцука след тях.
— Аз съм Славея! — изкрещя тя.
Вратата се затръшна в лицето ѝ. Тя се дотътри до прозореца на килията, вкопчи се в грубите ръждясали пръти на решетката.
— Аз съм Славея! — извика отново.
Отвън, под жълтото утринно слънце, извлякоха баща ѝ на площада, където взводът за разстрел бе строен, с вдигнати пушки.
Баща ѝ политна напред и олюлявайки се, запристъпя през калдъръмения площад, покрай фонтана. Утринното слънце обливаше всичко в красиво златисто сияние.
— Трябваше да имаме време — прошепна тя, усещайки как сълзите бликват от очите ѝ. Колко често си бе представяла ново начало за нея и папа, за всички тях. Щяха да се съберат след войната, Изабел, Виан и папа, щяха да се научат да се смеят, да разговарят, отново да бъдат семейство.
Сега това никога нямаше да се случи; тя никога нямаше да опознае баща си, никога нямаше да почувства топлината на ръката му върху нейната, никога нямаше да заспи на дивана до него, никога нямаше да каже това, което трябваше да бъде изречено помежду им. Онези думи бяха изгубени, превърнати в призраци, които ще изчезнат неизказани. Те никога нямаше да бъдат семейството, което маман бе обещала.
— Папа — промълви тя. Думата внезапно ѝ се стори огромна, една непостижима мечта.
Той се обърна с лице към наказателния взвод. Тя го видя как се изправи и изпъна рамене. Отметна белите кичури коса от сухите си очи. През площада погледите им се преплетоха. Изабел се вкопчи по-силно в прътите, търсейки опора.