— Не.
— Вино?
— Нося пари, дрехи и книги.
— Книги — изсумтя Патрисия презрително и се извърна напред. — Те ще са ти от голяма полза.
Изабел отново зарея поглед през прозореца. Какви други грешки вече беше направила?
Изминаха часове. Автомобилът агонизиращо бавно пъплеше на юг. Изабел беше благодарна на прахта. Тя покриваше прозореца и скриваше мрачната, ужасяваща, потискаща действителност.
Хора. Навсякъде. Пред тях, зад тях, до тях; тълпата беше толкова гъста, че автомобилът можеше да се придвижва само със сантиметри, като постоянно спираше и потегляше. Беше все едно да караш през рояк пчели, който се разделяше само за секунда и отново се сгъстяваше. Слънцето жулеше безмилостно. То превръщаше вътрешността на колата в печка, изпиваше силите на жените отвън, които се влачеха към… какво? Никой не знаеше какво точно се случва зад тях, нито къде пред тях е сигурността.
— Merde — промърмори мосю Хумберт.
— Мосю Хумберт — смъмри го строго Патрисия. — Децата.
Една възрастна жена удари по капака на колата, докато се тътрузеше край тях.
— Е, това е то, мадам Хумберт — обяви той. — Бензинът свърши.
Патрисия го погледна като цапната с мокър парцал.
— Какво?
— Спирах при всяка възможност на пътя. Знаеш, че беше така. Повече нямаме бензин и няма откъде да купим.
— Но… ами… какво ще правим?
— Ще намерим място, където да спрем. Може би ще успея да убедя брат ми да дойде и да ни вземе. — Хумберт отвори вратата на автомобила, внимавайки да не удари някой от хората, точещи се покрай колата, и излезе на прашното шосе. — Виж. Ето там. Етамп не е много далеч. Ще наемем стая в някой хотел, ще хапнем и на сутринта всичко ще ни се струва по-добре.
Изабел се изправи на седалката. Сигурно бе заспала и бе пропуснала нещо. Нима просто щяха да зарежат автомобила?
— Смятате, че можем да стигнем пеша до Тур?
Патрисия се извърна на седалката. Изглеждаше изтощена и сгорещена, също както се чувстваше Изабел.
— Може би една от книгите ти ще ти помогне. Със сигурност те са по-мъдър избор, отколкото хляб и вода. Хайде, момичета, слизайте от колата.
Изабел посегна към куфара в краката си. Беше се заклещил и трябваше да дръпне по-силно, за да го извади. С решително ръмжене най-сетне успя да го освободи, отвори вратата на колата и слезе.
Тутакси бе заобиколена от хора, които я блъскаха, бутаха и ругаеха.
Някой се опита да издърпа куфара от ръката ѝ. Но тя се пребори за него. Докато го притискаше към гърдите си, една жена мина покрай нея, бутайки велосипед, натоварен с вещи. Жената се втренчи отчаяно в Изабел, в тъмните ѝ очи се четеше безкрайна изнемога.
Някой се блъсна в Изабел; тя политна напред и едва не падна. Само стената от тела пред нея я спаси да не се строполи на колене в прахоляка и мръсотията. Чу човека до нея да се извинява и тъкмо се канеше да отвърне, когато си спомни за семейство Хумберт. Проправи си път през тълпата, заобикаляйки колата от другата страна и изкрещя:
— Мосю Хумберт!
Никой не откликна, чуваше се само неспирният тропот на човешки крака по шосето.
Тя извика името на Патрисия, но викът ѝ се изгуби сред глухия тътен на безброй нозе и автомобилни гуми, скърцащи в прахта. Хора я бутаха, докато я задминаваха. Ако паднеше на колене, щяха да я смачкат и да умре тук, сама сред сънародниците си.
Стиснала гладката кожена дръжка на куфара, тя се присъедини към марша на множеството към Етамп.
Когато часове по-късно нощта настъпи, Изабел още продължаваше да върви. Краката я боляха; пришки прогаряха стъпалата ѝ с всяка стъпка. Острите малки лакти на глада я мушкаха неспирно, но какво можеше да стори? Беше се подготвила да отиде при сестра си, а не за това масово изселение. Носеше любимата си „Мадам Бовари“ и книгата, която всички четяха — „Отнесени от вихъра“ — и малко дрехи; никаква храна, нито вода. Смяташе, че цялото пътуване ще продължи няколко часа. Със сигурност не очакваше, че ще се наложи да върви пеша до Кариво.
Спря върху малко възвишение. На лунната светлина се виждаха хилядите хора, които се движеха до нея, пред нея, зад нея; блъскаха я, бутаха я, лашкаха я напред, накрая нямаше друг избор, освен да се препъва заедно с тях. Още стотици бяха избрали този склон, за да отдъхнат. Жени и деца се бяха скупчили край пътя, в канавките, в полетата и деретата.
Прашният път бе задръстен от счупени автомобили и вещи; забравени, разпръснати, стъпкани, прекалено тежки за носене. Жени и деца лежаха, преплели тела в тревата, под дърветата или покрай канавките, заспали прегърнати.