— Обичам те — промълвиха безмълвно устните му.
Прокънтяха изстрели.
Цялото тяло на Виан я болеше.
Тя лежеше в леглото, заобиколена от двете страни от спящите деца, опитвайки се да не си припомня всяка мъчителна подробност от снощното изнасилване.
С бавни стъпки отиде до помпата и се изми със студена вода, потръпвайки всеки път когато докосеше някое насинено място.
Нахлузи това, което се обличаше лесно — смачкана ленена рокля с копчета отпред, с прилягащ по тялото корсаж и клоширана пола.
През цялата нощ бе лежала будна в леглото, притиснала децата до себе си, като ту плачеше заради това, което ѝ бе сторил — което ѝ бе отнел — ту се изпълваше с гняв, задето не бе могла да го спре.
Искаше да го убие.
Искаше да убие себе си.
Какво щеше да си помисли сега Антоан за нея?
Наистина, една огромна част от нея искаше да се свие на топка в някой тъмен ъгъл и никога повече да не покаже лицето си.
Но дори това — срамът — беше лукс в тези дни. Как можеше да се тревожи за себе си, когато Изабел бе в затвора, а баща им смяташе да се опита да я спаси?
— Софи — каза тя, когато изядоха закуската от суха препечена филийка и твърдо сварено яйце. — Днес имам да свърша малко работа. Ти ще останеш у дома с Даниел. Заключи вратата.
— Фон Рихтер…
— Той замина и ще се върне утре. — Тя усети как лицето ѝ се сгорещява. Това бе нещо, което не би трябвало да ѝ е известно. — Той ми го каза миналата… нощ. — Гласът ѝ се пречупи при последната дума.
Софи се изправи.
— Маман?
Виан избърса сълзите си.
— Добре съм. Но трябва да вървя. Бъди послушна. — Целуна двете деца за довиждане и хукна навън, преди да започне да измисля причини, за да остане.
Като например Софи и Даниел.
И Фон Рихтер. Той бе казал, че тази нощ няма да се върне, но кой знае? Винаги можеше да нареди да я следят. Но ако се притесняваше прекалено много за всички „ако“, никога нямаше да свърши нищо. Когато започна да укрива еврейски деца, тя се бе научила да продължава, въпреки страха.
Трябваше да помогне на Изабел…
(Повече не се връщай.)
(Ако се върнеш, аз лично ще те издам.)
…и на папа, ако можеше.
Качи се във влака и седна на дървената скамейка във вагона трета класа. Неколцина от другите пътници — повечето жени — седяха със сведени глави и сключени в скута ръце. Висок хауптщурмфюрер стоеше на пост до вратата, с извадено оръжие. Отряд от милиционери с присвити очи — безмилостната полиция на Виши — се бе разположил в другия край на вагона.
Виан не погледна никоя от жените около себе си. Една от тях вонеше на чесън и лук. На Виан леко ѝ прилоша от тази миризма в горещия спарен вагон. За щастие, не пътуваше надалеч и малко след десет часа сутринта тя слезе на малка гара в покрайнините на Жиро.
Сега какво?
Слънцето се бе изкачило високо на небето, припичайки безмилостно. Малкият град бе замрял от жегата. Виан стискаше здраво ръчната чанта, усещайки как потта се стича надолу по гърба ѝ, капе от слепоочията ѝ. Повечето от светложълтите сгради бяха разрушени от бомбардировките; навсякъде се виждаха купчини отломки. Синият кръст на Лотарингия бе изрисуван върху една от каменните стени на изоставеното училище.
Тя срещна малко хора по извитите калдъръмени улички. От време на време момиче на велосипед или момче, бутащо ръчна количка, изтрополяваха покрай нея, но през по-голямата част от времето наоколо цареше тишина и лъхаше на запуснатост.
Тогава се чу женски вик.
Виан зави иззад последния ъгъл и видя градския площад. Труп на мъж бе завързан във фонтана в средата на площада. Водата, плискаща се около глезените му, бе почервеняла от кръвта. Главата му бе пристегната назад с войнишки колан и изглеждаше, сякаш бе полегнал, с леко отпусната уста и отворени, невиждащи очи. Гърдите му бяха на решето от куршумите, пуловерът му висеше разкъсан на парцали; гърдите и панталонът тъмнееха, прогизнали от кръвта.
Баща ѝ.
Изабел бе прекарала предишната нощ, свита във влажния, тъмен ъгъл на килията. Отново и отново преживяваше ужаса от смъртта на баща си.
Скоро щяха да я убият. Не се съмняваше в това.
Докато часовете се нижеха — отмервани от вдишванията, издишванията и ударите на сърцето — тя мислено съчиняваше писма за сбогом до баща си, Гаетан и Виан. Навързваше спомените в изречения, които запомняше, или поне се опитваше, но всички завършваха със „съжалявам“. Когато войниците дойдоха да я отведат, дрънкайки със старите ключове, а проядените от червеите врати изскърцаха върху неравния под, тя искаше да изкрещи, да протестира, да извика НЕ, но не ѝ бе останал глас.