Изправиха я на крака. Една жена с телосложението на брониран танк ѝ тикна обувки и чорапи и каза нещо на немски. Очевидно не говореше френски.
Подаде ѝ документите за самоличност на Жулиет. Бяха изцапани и смачкани.
Обувките ѝ бяха твърде малки и я убиваха на пръстите, но Изабел беше благодарна за тях. Жената я извлече от килията и я задърпа нагоре по неравните каменни стъпала, навън от сградата, към заслепяващата слънчева светлина на площада. Неколцина войници стояха до отсрещните сгради с пушки на гърбовете, заети със задълженията си. Тя видя тялото на баща си, разкъсано от куршумите и завързано във фонтана, и изкрещя.
Всички на площада вдигнаха глави. Войниците ѝ се присмяха, сочейки я с пръсти.
— Тихо — изсъска германското женище.
Изабел отвори уста да отвърне, когато съзря Виан да върви към нея.
Сестра ѝ пристъпваше тромаво напред, сякаш не можеше да контролира тялото си. Беше облечена с дрипава рокля, която Изабел помнеше, че някога бе красива. Червено-златистата ѝ коса беше увиснала и изгубила блясък, затъкната зад ушите. Лицето ѝ бе слабо и изпито, крехко като фина порцеланова чашка за кафе.
— Дойдох да ти помогна — пророни Виан тихо.
Изабел едва се сдържа да не избухне в сълзи. Повече от всичко на света копнееше да изтича при голямата си сестра, да падне на колене и да я моли за прошка, а сетне да я прегърне от благодарност. Да каже „съжалявам“ и „обичам те“, и всички неизречени помежду им думи. Ала не можеше да го стори. Трябваше да защити Виан.
— Както и той — рече тя и наклони глава към баща си, — върви си. Моля те. Забрави ме.
Германката дръпна Изабел напред. Тя се запрепъва, краката ѝ крещяха от болка, но не си позволи да се обърне. Мислеше, че я водят към взвода за разстрел, но тя продължи покрай отпуснатото тяло на баща ѝ, през площада, към улицата, където чакаше камион.
Жената натика Изабел в каросерията на камиона. Тя пролази в ъгъла и се сви там, сама. Платнището се спусна и се възцари мрак. Щом двигателят заръмжа и камионът потегли, Изабел отпусна брадичка между костеливите си колене и затвори очи.
Когато се събуди, камионът бе спрял. Някъде изсвири свирка.
Брезентовото платнище се отметна настрани и в каросерията нахлу сноп светлина, толкова ярка, че Изабел не можа да види нищо, освен сянката на мъжа, идващ към нея.
— Schnell, schnell[88]! — изкрещя германецът.
Издърпаха я от камиона и я хвърлиха върху калдъръмената улица като торба с боклук. На перона имаше четири празни товарни вагона за превозване на животни. Първите три бяха залостени. Четвъртият беше отворен — и наблъскан с жени и деца. Шумът беше оглушителен — крясъци, плач, кучешки лай, викове на войници, свирене на свирки, пухтенето на локомотива на чакащия влак.
Нацистът набута Изабел в тълпата, блъскаше я всеки път щом тя спреше, докато не стигнаха до последния вагон.
Там я вдигна и я запрати вътре; тя политна сред множеството, едва не падна. Само другите тела я задържаха на крака. Продължаваха да прииждат още жени, препъваха се напред, плачеха, стиснали ръцете на децата си, опитвайки се да намерят малко местенце между телата, където да се сместят.
Железни пръти препречваха прозорците. В ъгъла Изабел видя един варел.
Тяхната тоалетна.
Върху купчина от бали сено в другия ъгъл бяха струпани куфари.
Куцукайки, на всяка крачка пронизвана от остра болка в краката, Изабел си проправяше път през множеството от стенещи, ридаещи жени, покрай пищящите им деца, към дъното на вагона. В ъгъла видя една жена, застанала сама, скръстила предизвикателно ръце пред гърдите. Разрошената ѝ сива коса бе покрита с черен шал.
Насиненото лице на мадам Бабино се разтегли в широка усмивка, разкривайки зъбите ѝ, покафенели от тютюна. Изабел изпита толкова огромно облекчение, като видя приятелката си, че едва не се разплака.
— Мадам Бабино — прошепна Изабел, прегръщайки здраво по-възрастната жена.
— Мисля, че е време да ме наричаш Мишлин — отвърна приятелката ѝ. Беше облечена в мъжки панталон, който беше твърде дълъг за нея, и карирана бархетна риза. Докосна израненото, насинено, оплескано с кръв лице на Изабел. — Какво са ти сторили?
— Най-лошото, на което са способни — отвърна Изабел, опитвайки да овладее треперенето в гласа си.
— Не мисля. — Мишлин изчака думите да достигнат до съзнанието на Изабел, сетне кимна към кофата до обутите ѝ в ботуши крака. Беше пълна със сива вода, която се плискаше над ръбовете върху дървения под, дрънчащ под толкова много движещи се тела. До нея сцепен дървен черпак се бе прекатурил настрани. — Пий. Докато все още има — рече тя.