Изабел напълни черпака със застоялата вода. Вкусът ѝ я задави и тя се насили да я преглътне. Изправи се и подаде черпака на Мишлин, която го пресуши и изтри мокрите си устни с опакото на ръката.
— Нищо добро не ни очаква — каза Мишлин.
— Съжалявам, че те забърках в това — отвърна Изабел.
— В нищо не си ме забъркала, Жулиет — възрази Мишлин. — Аз исках да бъда част от това.
Свирката отново изсвири и вратите на вагона се затръшнаха, оставяйки ги в непрогледен мрак. Резетата издрънчаха, заключвайки ги от външния свят. Влакът се люшна напред. Хората изпопадаха един върху друг, върху пода. Бебетата запищяха, децата захленчиха. Някой пикаеше във варела и миризмата надделя над вонята на пот и страх.
Мишлин прегърна Изабел, двете жени се покатериха върху балите сено и седнаха една до друга.
— Аз съм Изабел Росиньол — промълви тя тихо и тъмнината погълна името ѝ. Ако съдбата ѝ бе отредила да умре в този влак, искаше някой да знае коя е била.
Мишлин въздъхна.
— Ти си дъщерята на Жулиен и Мадлен.
— От самото начало ли знаеше?
— Oui. Имаш очите на майка си и темперамента на баща си.
— Той беше екзекутиран — промълви Изабел. — Призна, че е Славея.
Мадлен улови ръката ѝ.
— Разбира се, че го е направил. Някой ден, когато станеш майка, ще разбереш. Някога смятах, че родителите ти не си подхождат — тихият интелектуалец Жулиен и твоята бликаща от енергия, силна духом майка. Мислех, че двамата нямат нищо общо, но в любовта често става така. Беше заради войната, нали разбираш; тя го пречупи като кибритена клечка. Непоправимо. Майка ти се опита да го спаси. С всички сили.
— Когато тя умря…
— Oui. Вместо да се съвземе, той се пропи и стана по-зле, но мъжът, в който се превърна, нямаше нищо общо с някогашния Жулиен — продължи Мишлин. — Някои истории нямат щастлив край. Дори любовните. Може би особено любовните.
Часовете бавно се нижеха. Влакът често спираше, за да се качат още жени и деца или за да избягнат бомбардировките. Жените се редуваха да седят на пода и да стоят прави, помагаха си една на друга, доколкото можеха. Водата свърши, а варелът с урината се препълни, разплисквайки я наоколо. Когато влакът намаляваше ход, Изабел се притискаше до стените на вагона и се взираше през пролуките, опитвайки се да види къде се намират, но виждаше единствено много войници, с кучета и камшици… и още жени, подкарани като добитък към товарните вагони. Жените пишеха имената си върху късчета хартия или парчета плат и ги пъхаха в цепнатините на вагона, надявайки се на чудо, че по някакъв начин ще бъдат запомнени.
На втория ден всички бяха изтощени и гладни и толкова жадни, че мълчаха, за да пестят слюнката си. Горещината и вонята във вагона бяха нетърпими.
Страхувай се.
Не беше ли ѝ казал това Гаетан? Беше ѝ предал заръката на Виан, изречена през онази нощ в хамбара.
Тогава Изабел не бе разбрала напълно посланието ѝ. Сега вече разбираше. Беше се смятала за недосегаема.
Но какво би променила?
— Нищо — прошепна тя в тъмнината.
Отново щеше да направи същото.
И това не беше краят. Не биваше да го забравя. Всеки ден, през който беше жива, имаше надежда за спасение. Не биваше да се отказва. Никога нямаше да се откаже.
Влакът спря. Изабел седна, със замътен поглед. Цялото тяло я болеше от побоя при разпита. Чу груби гласове, кучешки лай. Изсвири свирка.
— Събуди се, Мишлин. — Изабел нежно разтърси жената до нея.
Мишлин се сепна и се изправи.
Седемдесетината други хора във вагона — жени и деца — бавно се отърсиха от унеса на пътуването. Седналите се изправиха. Жените инстинктивно се събраха една до друга.
Изабел потръпна от болка, когато стъпи върху разранените си крака, обути в прекалено тесни обувки. Държеше студената ръка на Мишлин.
Големите врати на вагона се отвориха с глух тътен. Слънцето нахлу вътре, заслепи ги. Изабел видя офицери от СС, облечени в черно, стиснали каишките на озъбените си лаещи кучета. Крещяха заповеди на жените и децата, неразбираеми думи, чието значение бе очевидно. Слизайте долу, движете се, стройте се в редици.
Жените си помагаха една на друга, за да слязат. Стиснала ръката на Мишлин, Изабел стъпи на перона.