Палката се стовари толкова силно върху главата ѝ, че тя политна настрани и се свлече на колене.
— Стани — каза ѝ една жена. — Трябва да станеш.
Изабел се остави да ѝ помогнат да се изправи на крака. Замаяна, се облегна на жената. Мишлин застана от другата ѝ страна и я прегърна през кръста, за да я крепи.
Вляво от Изабел камшикът се изви във въздуха, изсвистя и се стовари върху лицето на една жена. Тя изкрещя и притисна с длан разцепената кожа на бузата си. Кръвта се стичаше между пръстите ѝ, но тя продължи да се движи.
Жените оформиха нестройни редици и преминаха по неравния участък през отворените порти, от двете страни на които се простираше ограда от бодлива тел, а над тях се извисяваше караулка.
Зад портите Изабел видя стотици — хиляди — жени, които приличаха на призраци, движещи се през сюрреалистичен пейзаж от сивота, с измършавели съсухрени тела, с хлътнали очи и мъртвешки изражения върху посивелите лица, с остригани коси. Бяха облечени в торбести, мръсни раирани дрехи; някои бяха боси. Само жени и деца. Никакви мъже.
Отвъд портите, под караулката, тя видя бараките, подредени в редици.
Труп на жена лежеше в калта пред тях. Изабел прекрачи мъртвата жена, прекалено вцепенена, за да мисли за нещо друго, освен: продължавай да вървиш. Последната жена, която спря, бе ударена толкова жестоко, че повече не стана.
Войниците издърпаха куфарите от ръцете им, откъснаха колиетата от шиите им, изскубнаха обиците и пръстените им. Когато взеха всичките им ценности, ги отведоха в едно помещение, където застанаха натъпкани една до друга, потейки се от горещината, замаяни от жажда. Една жена сграбчи ръката на Изабел и я издърпа настрани. Преди да се опомни, я съблякоха гола — всички бяха съблечени. Груби ръце драскаха кожата ѝ с мръсни нокти. Обръснаха я навсякъде — под мишниците, главата и срамните части — с такава злост, че я оставиха кървяща.
— Schnell!
Изабел застана до останалите избръснати, голи жени. Краката я боляха, ушите ѝ още пищяха от ударите. И тогава отново ги подбраха, като стадо, към друга сграда.
Тя внезапно си спомни историите, които бе чувала в МИ9 и по Би Би Си, новите ужасяващи разкази за евреи, умъртвявани с газ в концентрационните лагери.
Прониза я лек пристъп на паника, докато се тътреше със стадото към огромната зала, пълна с душове.
Изабел застана под един от душовете, гола и трепереща. Над шума от виковете на пазачите, затворниците и лая на кучетата тя чу дрънкането на износената вентилационна система. Нещо идваше, шумолеше по тръбите.
Това е.
Вратите на сградата се затвориха с трясък.
Леденостудена вода плисна от душовете, разтърси Изабел, смрази я до кости. Всичко свърши много бързо и отново ги подбраха. Тръпнеща, опитваща се напразно да прикрие голотата с треперещите си ръце, тя се движеше в тълпата, препъвайки се напред ведно с другите жени. Една по една бяха обезвъшлени. След това дадоха на Изабел безформена раирана дреха, чифт мръсни мъжки долни гащи и две леви обувки, без връзки.
Притиснала новите притежания към влажните си студени гърди, тя бе набутана в подобно на хамбар помещение, с дървени легла на два етажа. Седна върху едно от леглата и се отпусна за миг до останалите девет жени. Сетне с бавни движения се облече, легна и се втренчи в сивото дъно на леглото над главата ѝ.
— Мишлин? — прошепна.
— Тук съм, Изабел — отвърна приятелката ѝ от горното легло.
Изабел беше прекалено уморена, за да каже нещо повече. Чу отвън плющенето на кожени колани, свистенето на камшици и писъците на жените, които се движеха твърде бавно.
— Добре дошла в „Равенсбрюк“ — обади се жената до нея.
Изабел усети костеливото ѝ бедро до крака си.
Тя затвори очи, опитвайки се да блокира звуците, миризмата, страха, болката.
Остани жива, помисли си.
Остани. Жива.
Глава 35
Август. Виан дишаше колкото може по-тихо. В горещия, задушен мрак на спалнята на горния етаж — нейната спалня, тази, която бе споделяла с Антоан — всеки звук се усилваше. Тя чу как пружините на леглото изскърцаха в знак на протест, когато Фон Рихтер се претъркули настрани. Слушаше вдишванията и издишванията му, преценявайки всяко едно. Когато започна да хърка, се отдръпна внимателно и отметна влажния чаршаф от голото си тяло.
През последните няколко месеца, Виан бе познала болката, срама и унижението. Но бе научила и много за оцеляването — как да отгатва настроенията на Фон Рихтер, как да не му се пречка и кога да мълчи. Понякога, ако правеше всичко съвсем точно, той почти не я забелязваше. Само когато имаше лош ден, когато се прибереше ядосан, тогава тя беше в беда. Както предишната вечер.