Той се бе върнал в ужасно настроение, мърморейки нещо за сраженията в Париж. Маките бяха започнали улични боеве. Виан инстинктивно разбра какво искаше германецът тази нощ.
Да причинява болка.
Тя подбра набързо децата от всекидневната и ги сложи да си легнат в спалнята на долния етаж. После се качи горе.
Това беше най-лошото от всичко; че я бе накарал да отива при него, и тя го правеше. Свали дрехите си, за да не ги разкъса той.
Сега, докато се обличаше, забеляза колко я болеше, когато вдигаше ръце. Застана пред затъмнения прозорец. Отвъд се простираха полетата, изровени от запалителните бомби; дърветата бяха пречупени надве, много от тях още пушеха, вратите и комините бяха потрошени. Пейзаж на опустошението. Летището представляваше купчина камъни и дървени отломки, заобиколени от останките на самолети и камиони. Откакто генерал Дьо Гол бе оглавил армията на Френския комитет за национално освобождение и след десанта на съюзниците в Нормандия, бомбардировките над Европа не секваха.
Дали Антоан все още беше там? Дали се намираше в някой военнопленнически лагер, дали се взираше през процепите на стените на бараката, или през закования прозорец към луната, обливала с мекото си сияние къщата, някога изпълнена с любов? И Изабел. Беше заминала преди два месеца, но ѝ се струваха като цяла вечност. Виан не спираше да се измъчва за нея, но нищо не можеше да се направи за тази постоянна тревога; просто трябваше да се понесе.
Слезе долу и запали свещ. Електричеството отдавна бе спряно. В банята я остави на полицата до умивалника и се вгледа в отражението си в овалното огледало. Дори на меката светлина на свещта изглеждаше бледа и изпита. Лишената ѝ от блясък червеникавозлатиста коса висеше на сплъстени кичури от двете страни на лицето. През годините на лишения носът ѝ сякаш се бе удължил, а скулите ѝ бяха станали по-изпъкнали. Знаеше, без да поглежда, че върху ръцете ѝ имаше червени отпечатъци от пръсти и грозна синина върху лявата ѝ гърда.
Той ставаше по-злобен. По-гневен. Войските на съюзниците бяха навлезли в Южна Франция и бяха започнали да освобождават градовете. Германците губеха войната и явно Фон Рихтер настървено се опитваше да накара Виан да плати за това.
Тя се съблече и се изми с хладка вода. Търка кожата си, докато не се зачерви и не се покри с петна, но въпреки това не се чувстваше чиста. Никога не се чувстваше чиста.
Когато повече не можеше да издържа, се подсуши и нахлузи отново нощницата, като облече и пеньоара. Завърза го на кръста и излезе от банята със свещта в ръка.
Софи я чакаше във всекидневната. Седеше върху последната останала прилична мебел в стаята — дивана — с вдигнати колене, обвила ръце около тях. Всички други мебели бяха реквизирани или изгорени.
— Какво правиш тук толкова късно?
— Мога да ти задам същия въпрос, но всъщност не е нужно да го правя, нали?
Виан пристегна колана на пеньоара. Беше нервен навик, за да прави нещо с ръцете си.
— Да си лягаме.
Софи вдигна глава към майка си. Почти на четиринайсет, лицето на дъщеря ѝ бе започнало да съзрява. Черните ѝ очи се открояваха на фона на бледата кожа, миглите ѝ бяха гъсти и дълги. От оскъдната храна косата ѝ бе изтъняла, но все още падаше на вълни. Момичето стисна пълните си устни.
— Наистина, маман? Още колко дълго ще се преструваме? — Тъгата — и гневът — в тези красиви очи бяха съкрушителни. Очевидно Виан не бе успяла да скрие нищо от това дете, изгубило детството си във войната.
Кои бяха правилните думи, с които една майка трябваше да разкаже на почти порасналата си дъщеря за грозотата в този свят? Как можеше да бъде честна? Нима можеше Виан да очаква, че дъщеря ѝ ще я съди по-малко строго, отколкото самата тя се осъждаше?
Виан седна до Софи. Замисли се за предишния им живот — смеха, целувките, семейните вечери, коледните сутрини, падналите млечни зъбки, първите думички.
— Аз не съм глупава — рече Софи.
— Никога не съм те смятала за такава. Нито за миг. — Тя пое дълбоко дъх и го издиша. — Исках само да те защитя.
— От истината?
— От всичко.
— Това е невъзможно — отвърна Софи горчиво. — Още ли не си го разбрала? Рашел замина. Сара е мъртва. Grandpère е мъртъв. Танте Изабел е… — Очите ѝ се наляха със сълзи. — И папа… кога за последен път си чувала нещо за него? Преди година? Осем месеца? Той също навярно е мъртъв.