— Баща ти е жив. Както и твоята леля. Щях да почувствам, ако си бяха отишли. — Виан сложи ръка върху сърцето си. — Знам го тук.
— Със сърцето си? Щеше да го почувстваш със сърцето си?
Виан знаеше, че тази война бе формирала Софи, че страхът и отчаянието я бяха превърнали в по-цинична и по-сурова версия на някогашното момиче, но ѝ беше тежко да вижда истината в толкова отчетливи подробности.
— Как можеш просто… да отиваш при него? Виждам синините.
— Това е моята война — отвърна Виан тихо, засрамена повече, отколкото можеше да понесе.
— Танте Изабел щеше да го удуши в съня му.
— Oui — съгласи се тя. — Изабел е силна жена. Аз не съм. Аз съм просто… майка, опитваща се да опази децата си.
— И мислиш, че по този начин можеш да ни спасиш?
— Ти си млада — отвърна Виан и раменете ѝ се отпуснаха пораженски. — Когато станеш майка…
— Няма да бъда майка — прекъсна я Софи.
— Съжалявам, че те разочаровах, Софи.
— Искам да го убия — обади се след миг Софи.
— Аз също.
— Можем да го задушим с възглавница, докато спи.
— Мислиш ли, че не съм бленувала за това? Но е прекалено опасно. Бек вече изчезна, докато живееше в тази къща. Ако това се случи и с втори офицер? Те ще насочат вниманието си към нас, което ние не желаем.
Софи кимна мрачно.
— Мога да понеса това, което Фон Рихтер ми причинява, Софи. Но не бих могла да понеса да загубя теб или Даниел, или да бъда изпратена далеч от вас. Или да ви видя наранени.
Софи не отвърна поглед.
— Ненавиждам го.
— Аз също — промълви Виан тихо. — Аз също.
— Днес е горещо. Мисля, че е идеален ден да поплуваме — заяви Виан с усмивка.
Гръмогласното одобрение беше незабавно и единодушно.
Виан поведе децата навън от класната стая в сиропиталището, като гледаше да не се разпръснат, докато вървяха по сводестия манастирски коридор. Минаваха покрай кабинета на майката игуменка, когато вратата се отвори.
— Мадам Мориак — рече с усмивка майката игуменка. — Вашите малки питомци изглеждат толкова щастливи, че май са готови да запеят.
— Не и в толкова жарък ден, майко. — Тя я хвана под ръка. — Елате до езерото с нас.
— Прекрасна идея в този септемврийски ден.
— Подредете се в колона, един зад друг — каза Виан на децата, когато излязоха на главното шосе. Те тутакси се строиха. Виан им даде тон за песен и питомците ѝ мигом я подеха, пеейки с цяло гърло, докато пляскаха с ръце и подскачаха.
Дали забелязваха бомбардираните сгради, покрай които преминаваха? Пушещите купчини от отломки, които някога са били къщи? Или разрушението бе станало част от обичайния пейзаж на детството им, незабележително и незабележимо?
Даниел — както винаги — остана при Виан, вкопчен в ръката ѝ. Напоследък беше такъв, страхуваше се да се отдели от нея задълго. Тя се питаше дали съществува една част от него, скрита дълбоко, която помнеше всичко, което бе изгубил — майката, бащата, сестрата. Тревожеше се, че когато спеше, свит до нея, той беше Ари, момчето, което беше изоставено.
Виан плесна с ръце.
— Деца, трябва да пресечете улицата в стройна редица. Софи, ти си водачът.
Децата прекосиха внимателно улицата и се заизкачваха нагоре по хълма към широкото езеро, което беше едно от любимите места на Виан. Антоан я бе целунал за първи път на същото това място.
Учениците се скупчиха на брега на езерото и започнаха да се събличат. Не след дълго вече бяха във водата.
Тя погледна към Даниел.
— Искаш ли да си поиграеш във водата със сестра си?
Даниел задъвка долната си устна, наблюдавайки как другарчетата му се плискат в спокойната синя вода.
— Не знам…
— Не си длъжен да плуваш, ако не искаш. Можеш само да си намокриш краката.
Той се намръщи, кръглите му бузки се сбръчкаха, докато размишляваше. Сетне пусна ръката ѝ и пристъпи предпазливо към Софи.
— Той все още не се отделя от теб — отбеляза майката игуменка.
— Има и кошмари. — Виан се канеше да добави: Бог е свидетел, че и аз също, когато ѝ се догади. Смотолеви: — Извинете ме — и хукна през високата трева към малката горичка, където се наведе и повърна. Стомахът ѝ беше почти празен, но сухите напъни продължиха отново и отново, оставяйки я слаба и изтощена.
Тя усети на гърба си ръката на майката игуменка, която я галеше успокоително.
Виан се изправи. Опита се да се усмихне.
— Извинете. Аз не… — Млъкна. Истината я връхлетя като мощна вълна. Жената се извърна към майката игуменка. — Вчера сутринта повърнах.