— О, не, Виан. Бебе?
Виан не знаеше дали да се смее, да плаче или да крещи на Господ. Тя толкова дълго се бе молила друго дете да порасне в утробата ѝ.
Но не сега.
Не и неговото.
Виан не бе спала цяла седмица. Чувстваше се разнебитена, изморена и ужасена. Сутрешното гадене бе станало още по-мъчително.
Сега тя седеше на ръба на леглото и гледаше Даниел. Вече на пет, пижамите отново му бяха омалели; слабичките китки и глезени стърчаха от избелелите ръкави и крачолите на панталонките. За разлика от Софи, той никога не се оплакваше, че е гладен, че тя чете на светлината на свещта или от ужасния сив хляб, който можеха да си купят с купоните за храна.
— Хей, капитан Дан — заговори тя, отмятайки влажните черни къдрици от очите му. Той се претъркули по гръб и ѝ се ухили, разкривайки липсващите предни зъби.
— Маман, сънувах, че имам бонбони.
Вратата на спалнята рязко се отвори. На прага се появи Софи, дишайки тежко.
— Ела бързо, маман.
— О, Софи, аз съм…
— Веднага.
— Хайде, Даниел. Тя изглежда сериозна.
Той жизнерадостно протегна ръце към нея. Вече беше твърде голям, за да го носи, затова тя го прегърна и после се отдръпна. Извади единствените дрехи, които му ставаха — чифт дочени панталони, ушити от платно за рисуване, което бе открила в хамбара, и пуловер, който му бе изплела от скъпоценна синя вълна. Когато беше облечен, тя го улови за ръката и го поведе към всекидневната. Входната врата беше отворена.
Камбани биеха. Църковните камбани. Някъде отдалеч се носеше музика. „La Marseillaise“[89]? Във вторник, в девет сутринта?
Отвън Софи стоеше под ябълковото дърво. Колона от нацисти мина с маршова крачка покрай къщата. Миг по-късно се появиха машините. Танкове, камиони и автомобили затрополиха покрай „Льо Жарден“ един след друг, сред облаци от прах.
Черен ситроен отби и спря край пътя. Фон Рихтер изскочи от колата и приближи към нея — ботушите му бяха мръсни, очите скрити зад черни очила, а устните свити в тънка, гневна линия.
— Мадам Мориак.
— Хер щурмбанфюрер.
— Ние напускаме вашия жалък, отвратителен, малък град.
Тя не отговори. Ако го беше сторила, щеше да каже нещо, което можеше да ѝ струва живота.
— Тази война не е свършила — заяви той. Виан не бе сигурна дали го каза, за да увери нея, или себе си.
Погледът му се стрелна покрай Софи и се спря на Даниел.
Виан стоеше напълно неподвижна, с безизразно лице.
Той се извърна към нея. Новата синина върху бузата ѝ го накара да се усмихне.
— Фон Рихтер! — изкрещя някой от свитата му. — Оставете най-после френската си курва.
— Това си ти, знаеш го — процеди той.
Тя стисна устни, за да не отговори.
— Аз ще те забравя. — Той се наклони напред. — Чудя се дали ти можеш да кажеш същото.
Той нахълта в къщата и излезе отново, понесъл коженото си куфарче. Без да я погледне, се отправи към колата си. Вратата се затръшна зад него.
Виан протегна ръка към портата, за да не падне.
— Те заминават — рече Софи.
Краката на Виан отмаляха и тя се свлече на колене.
— Той замина.
Софи коленичи до майка си и силно я прегърна.
Даниел притича през прашната пътека помежду им.
— И мен също! — изкрещя той. — И аз искам прегръдка! — Хвърли се към тях толкова буйно, че тримата се прекатуриха един върху друг върху сухата трева.
През месеца след заминаването на германците от Кариво отвсякъде идваха добри новини за победите на съюзниците, но войната не беше свършила. Германия не се бе предала. Затъмненията бяха сведени до частични, така че прозорците отново пропускаха светлина — изненадващ подарък. Но Виан все още не можеше да се успокои. Без постоянното присъствие на Фон Рихтер (нито веднъж повече нямаше да изрече името му на глас, до края на живота си, но не можеше да спре да мисли за него), тя бе обсебена от тревога за Изабел, Рашел и Антоан. Почти всеки ден пишеше писмо на Антоан и чакаше на опашка пред пощата, за да го изпрати, макар че от Червения кръст съобщаваха, че пощенските услуги не действат. Повече от година нямаше никаква вест от него.
— Отново не можеш да си намериш място, маман — обади се Софи. Тя седеше на дивана, сгушена до Даниел, разтворената книга лежеше помежду им. Върху полицата над камината бяха подредени няколко снимки, които Виан бе донесла от мазето в хамбара. Те бяха едно от малкото неща, с които се опитваше отново да превърне „Льо Жарден“ в уютен дом.
— Маман?
Гласът на Софи я изтръгна от мислите ѝ.
89
„Марсилезата“; френският химн, написан от Роже дьо Лил през 1792 г., след като Австрия обявява война на Франция. — Б. пр.