— Той ще си дойде у дома — заяви Софи. — Както и танте Изабел.
— Mais oui.
— Какво ще кажем на папа? — попита Софи и по погледа ѝ Виан разбра, че дъщеря ѝ от доста време е искала да ѝ зададе този въпрос.
Виан сложи ръка върху все още плоския си корем. Засега не ѝ личеше, но тя добре познаваше тялото си; в утробата ѝ растеше нов живот. Излезе от всекидневната, отиде до входната врата и я отвори. Слезе боса по напуканите каменни стъпала, усещайки мекия мъх под петите си. Като внимаваше да не стъпва по острите камъни, тя излезе на шосето и се обърна с лице към града. Продължи да върви.
Гробището се появи от дясната ѝ страна. Беше разрушено от бомбардировките преди два месеца. Старите каменни надгробни плочи бяха повалени и изпочупени. Земята беше пресъхнала и напукана, със зеещи дупки тук-там; скелети висяха от клоните на дърветата, костите им дрънчаха от вятъра.
В далечината видя някакъв мъж да приближава откъм завоя на пътя.
През следващите години тя неведнъж щеше да се пита какво я бе привлякло тук точно в този зноен есенен ден, точно в този час, но знаеше отговора.
Антоан.
Затича се, нехаеща за босите си крака. Почти бе стигнала до него, достатъчно близо, за да го докосне, когато внезапно се закова на място. Той щеше да я погледне и щеше да разбере, че е била опозорена от друг мъж.
— Виан — промълви той с глас, който тя едва позна. — Аз избягах.
Той беше толкова променен; чертите на лицето му се бяха изострили, а косата му бе посивяла. По хлътналите бузи и брадичката беше набола бяла брада и беше ужасяващо слаб. Лявата му ръка висеше под странен ъгъл, сякаш е била счупена и лошо зараснала.
Той мислеше същото за нея. Тя го прочете в очите му.
Името му излезе като дихание от устните ѝ.
— Антоан. — Виан усети парещите сълзи и видя, че и той плаче. Пристъпи към него, целуна го, ала когато той се отдръпна, приличаше на мъж, когото никога преди не бе виждала.
— Мога и по-добре — каза той.
Тя улови ръката му. Повече от всичко на света искаше да го почувства близък, двама души, свързани в едно, ала срамът, който бе понесла, бе изградил стена между тях.
— Всяка нощ мислех за теб — заговори той, докато вървяха към „Льо Жарден“. — Представях си те в нашето легло, как изглеждаш в онази бяла нощница… знаех, че и ти си самотна като мен.
Виан сякаш бе изгубила дар слово.
— Твоите писма и колети ми помогнаха да продължа да живея — продължи той.
Антоан се спря пред счупената порта на „Льо Жарден“.
Тя видя къщата през очите му. Увисналата врата, падналата ограда, мъртвото ябълково дърво, по чиито клони се виждаха мръсни парцалчета вместо яркочервени плодове.
Той бутна портата. Тя издрънча, все още свързана с изкривения стълб с един разхлабен болт и гайка. Изскърца в знак на протест, че я докосват.
— Почакай — възпря го тя.
Искаше да му каже сега, преди да е станало твърде късно. Целият град знаеше, че в дома на Виан са били разквартирувани нацисти. Той със сигурност щеше да чуе слуха. Ако бебето се родеше след осем месеца, те щяха да заподозрат.
— Беше тежко без теб — подхвана тя, опитвайки се да намери подходящите думи. — „Льо Жарден“ е толкова близо до летището. Германците са забелязали къщата на път към града. Двама офицери бяха разквартирувани тук…
Входната врата се разтвори широко, Софи изкрещя: Папа! — и хукна през двора.
Антоан се отпусна тромаво на едно коляно, разтвори ръце и Софи се хвърли в обятията му.
Виан усети как в сърцето ѝ покълва болка и разцъфтява. Той беше у дома, точно както се бе молила, но сега тя знаеше, че няма да е същото; не би могло. Той се бе променил. Тя се бе променила. Сложи ръка върху плоския си корем.
— Толкова си пораснала — каза Антоан на дъщеря си. — Оставих малко момиче, а заварвам у дома млада жена. Ще трябва да ми разкажеш за всичко, което съм пропуснал.
Погледът на Софи се плъзна покрай него към Виан.
— Не мисля, че трябва да говорим за войната. За каквото и да било от нея. Никога. Всичко свърши.
Софи искаше Виан да излъже.
Даниел се появи на прага, облечен в къси панталонки, плетен червен пуловер с поло, загубил формата си, и чорапи, свлекли се над обувките втора ръка, които му бяха твърде големи. Притиснал книжка с картинки към слабичките си гърди, той подскачаше от стъпало на стъпало и се приближи към тях, смръщил чело.
— А кой е този красив млад мъж? — попита Антоан.
— Аз съм Даниел — отвърна момчето. — А ти кой си?
— Аз съм бащата на Софи.
Очите на Даниел се разшириха. Той изпусна книжката и се хвърли към Антоан с викове: