— Папа! Ти се върна у дома!
Антоан взе момчето в прегръдките си и го вдигна високо във въздуха.
— Ще ти обясня — рече Виан, — но сега нека да влезем вътре и да празнуваме.
Виан хиляди пъти си бе фантазирала за завръщането на съпруга си. В началото си представяше как той изпуска куфара си, когато я вижда, и я прегръща с големите си силни ръце.
После Бек се нанесе в дома ѝ и я накара да изпитва към друг мъж — при това враг — чувства, които дори сега тя отказваше да назове. Когато ѝ каза за военнопленничеството на Антоан, очакванията ѝ се смалиха. Представяше си, че след завръщането си съпругът ѝ ще е по-слаб, по-измъчен и запуснат, но все пак ще е нейният Антоан.
Мъжът, седящ край масата, ѝ беше непознат. Той се прегърби над храната, обви ръце около чинията и започна да гребе бързо от костния бульон, сякаш времето за вечеря е ограничено и всеки момент щеше да изтече. Когато осъзна какво прави, той се изчерви виновно и промърмори някакво извинение.
Даниел бърбореше неспирно, докато Софи и Виан изучаваха бледата сянка на Антоан. Той подскачаше при всеки шум и потрепваше, когато го докоснеха, а болката в очите му не можеше да остане незабелязана.
След вечерята той сложи децата в леглото, докато Виан изми сама чиниите. Тя почувства облекчение, когато Антоан излезе, което само засили вината ѝ. Той беше нейният съпруг, любовта на живота ѝ, а въпреки това, когато я докосваше, тя едва се сдържаше да не се отвърне. Сега, докато го чакаше, застанала до прозореца на спалнята им, тя цялата бе изтръпнала от притеснение.
Съпругът ѝ се приближи зад нея. Тя копнееше да се облегне назад, да отпусне тяло до неговото с интимност, породена от съвместно преживените години, но не можеше. Пръстите му погалиха раменете ѝ, спуснаха се надолу по ръцете, сетне се спряха на бедрата. Той нежно я обърна с лице към себе си.
Разтвори яката на пеньоара и целуна рамото ѝ.
— Толкова си слаба — промълви с глас, пресипнал от желание и още нещо, което беше ново между тях, може би загуба или признание за промяната, настъпила, докато са били разделени.
— Аз напълнях от зимата — каза тя.
— Да — кимна той. — Аз също.
— Как избяга?
— Щом те започнаха да губят войната, стана… зле. Биха ме толкова жестоко, че лявата ми ръка осакатя. Тогава реших, че е по-добре да ме разстрелят, докато бягам към теб, отколкото да ме изтезават до смърт. Когато си готов да умреш, не е трудно да планираш бягство.
Сега беше моментът да му каже истината. Той може би щеше да разбере, че изнасилването е било мъчение, че тя също е била затворничка. Тя не беше виновна за това, което ѝ се бе случило. Виан го вярваше, но не мислеше, че вината има значение в подобни случаи.
Той взе лицето ѝ в шепи и я застави да вдигне брадичка.
Целувката им беше тъжна, почти като извинение, напомняне за това, което някога бяха споделяли. Тя трепереше, докато той я събличаше. Видя червените белези по гърба и гърдите му и дълбоките, грапави и набръчкани белези по продължение на лявата му ръка.
Виан знаеше, че Антоан никога няма да я удари или нарани. При все това се страхуваше.
— Какво има, Виан? — попита той, отдръпвайки се назад.
Тя погледна към леглото, тяхното легло, но единствените ѝ мисли бяха за него. Фон Рихтер.
— Д-докато те нямаше…
— Трябва ли да говорим за това?
Тя искаше да му признае всичко, да поплаче в ръцете му, той да я утеши и да я увери, че всичко ще бъде наред. Ами самият Антоан? Той също бе преминал през ада. Виждаше свидетелствата за това навсякъде по него. Гърдите му бяха нашарени с големи червени белези като от удари с камшик.
Той я обичаше. Тя го виждаше, усещаше го.
Но той беше мъж. Ако му каже, че е била изнасилена — и детето на друг мъж расте в утробата ѝ — това щеше да го съсипе. След време навярно щеше да започне да се пита дали не е могла да спре Фон Рихтер. А може би някой ден щеше да се чуди дали не ѝ е било приятно.
Ето, това беше. Можеше да му разкаже за Бек, дори, че го е убила, но никога не можеше да признае на Антоан, че е била изнасилена. Детето в корема ѝ щеше да се роди преждевременно. Децата постоянно се раждат с месец по-рано.
Не можеше да не се запита дали тази тайна, така или иначе, нямаше да ги унищожи.
— Мога да ти разкажа всичко — промълви тя тихо. Сълзите ѝ бяха сълзи на срам, загуба и любов. Най-вече любов. — Мога да ти разкажа за германските офицери, които бяха разквартирувани тук, колко труден беше животът ни, как едва оцеляхме, как Сара умря пред очите ми и колко силна беше Рашел, когато я качиха в конския вагон, и как ѝ обещах да опазя Ари. Мога да ти разкажа как баща ми умря и Изабел бе арестувана и депортирана… но мисля, че ти вече го знаеш. — Господ да ми прости. — И може би няма смисъл да говорим повече за това. Може би… — Тя прокара пръст по ръба на червения белег, спускащ се като светкавица надолу по левия му бицепс. — Може би е по-добре просто да забравим миналото и да продължим напред.