Той я целуна. Когато се отдръпна, устните му не се отделиха от нейните.
— Обичам те, Виан.
Тя затвори очи и отвърна на целувката му, чакайки тялото ѝ да оживее под милувките му, но когато се плъзна под него и усети как телата им се сливат, както толкова много пъти преди, не почувства нищо.
— Аз също те обичам, Антоан. — Опита се да не се разплаче, докато го изричаше.
Студена ноемврийска вечер. Антоан си беше у дома вече от два месеца. Нямаше никаква вест от Изабел.
Виан не можеше да спи, лежеше в леглото до съпруга си, заслушана в тихото му похъркване. Никога преди не я бе притеснявало, не я бе държало будна, но сега я смущаваше.
Не.
Не беше истина.
Тя се обърна, легна настрани и се взря в съпруга си. В полумрака на стаята, осветявана от лъчите на кръглата луна, проникващи през прозореца, той беше един непознат: слаб, с остро лице, с посивяла коса на трийсет и пет. Виан стана предпазливо от леглото и го зави с тежкия юрган, принадлежал някога на grandmère.
Облече пеньоара. На долния етаж заснова от стая в стая, търсейки… какво? Може би някогашния си живот или любовта към един мъж, когото бе изгубила.
Вече нищо не ѝ се струваше както трябва. Те бяха като непознати. Той също го усещаше. Тя знаеше, че е така. През нощта войната лежеше помежду им.
Тя извади един юрган от сандъка във всекидневната, уви го около себе си и излезе навън.
Пълната луна висеше над унищожените полета. Светлината проникваше в пукнатините на твърдата земя под ябълковите дървета. Тя отиде до средното дърво и застана под него. Изсъхналият черен клон се извиваше над главата ѝ, мъртъв и чепат. Върху него висяха валмото прежда, дантелата и парчетата плат.
Когато бе завързвала символите върху този клон, Виан наивно бе мислила, че най-важното беше да оживеят. Вратата зад нея се отвори и затвори тихо. Както винаги, тя усети присъствието на съпруга си.
— Виан — рече той, пристъпвайки зад нея. Ръцете му я обгърнаха. Тя искаше да се облегне на гърдите му, но не можеше да го направи. Втренчи се в снопчето червена прежда, което първо бе завързала на клона. На Антоан. Цветът се бе променил, помръкнал и изхабен, като всички тях.
Време беше. Повече не можеше да чака. Коремът ѝ растеше.
Тя се извърна и го погледна.
— Антоан — бе всичко, което можа да отрони.
— Обичам те, Виан.
Тя пое дълбоко дъх и рече:
— Ще имам бебе.
Той застина. Измина дълго време, преди да попита:
— Какво? Кога?
Тя се взря в него, припомняйки си миналите ѝ бременности, как двамата се сплотяваха в загубата и радостта.
— Мисля, че съм на почти два месеца. Трябва да е станало… през онази първа нощ, когато се върна у дома.
Тя видя в очите му калейдоскоп от емоции: изненада, тревога, загриженост, учудване и накрая радост. Той докосна брадичката ѝ, повдигна лицето ѝ.
— Знам защо си толкова изплашена, но не се тревожи, Ви. Няма да загубим това бебе — увери я той. — Не и след всичко преживяно. Това е чудо.
Сълзите запариха в очите ѝ. Тя се опита да се усмихне, но вината я задушаваше.
— Ти си изстрадала толкова много.
— Всички изстрадахме.
— Затова предпочитаме да виждаме чудесата.
Дали по този начин той ѝ казваше, че знае истината? Дали подозрението вече бе пуснало корени? Какво ще каже, когато бебето се роди по-рано?
— К-какво искаш да кажеш?
Тя видя сълзите в очите му.
— Искам да кажа, че трябва да забравим миналото, Ви. Само настоящето има значение. Ние винаги ще се обичаме. Това си обещахме, когато бяхме на четиринайсет. Край езерото, когато те целунах за пръв път, помниш ли?
— Помня. — Виан беше толкова щастлива, че съдбата я бе срещнала с този мъж. Нищо чудно, че се бе влюбила в него. И тя щеше да намери пътя обратно към него, както той бе намерил своя към нея.
— Това бебе ще бъде нашето ново начало.
— Целуни ме — прошепна тя. — Накарай ме да забравя.
— Не да забравим имаме нужда, Виан — рече той и се наведе, за да я целуне. — А да помним.
Глава 36