Изабел спря, изтощена до смърт, в покрайнините на Етамп. Тълпата се бе разляла пред нея, устремена като поток по шосето към града.
Тогава тя го осъзна.
Нямаше да има къде да отседне, нито да се нахрани в Етамп. Бежанците, които бяха пристигнали преди нея, вече бяха опустошили града като нашествие на скакалци, изкупувайки всяка храна по рафтовете на магазините. Нямаше да има свободна стая. Парите ѝ бяха безполезни.
Какво да прави?
Да се запъти на югозапад, към Тур и Кариво. Какво друго ѝ оставаше? Като момиче, тя бе изучавала картите на този район, докато планираше поредното си бягство в Париж. Познаваше околността, само ако можеше да се съсредоточи и да помисли.
Отдели се от тълпата и се насочи към няколкото сиви каменни сгради в далечината, осветени от лунните лъчи, като внимателно избираше пътя си през долината. Край нея хората бяха насядали в тревата или спяха върху одеяла. Изабел чуваше движенията им, шепота им. Стотици хора. Хиляди. В другия край на полето откри пътека, която се виеше на юг покрай ниска каменна ограда. Изабел пое по нея и не след дълго се озова сама. Тя спря и се остави на самотата да я обземе, да я успокои. После отново закрачи. След около километър и половина пътеката я изведе до горичка от тънки, източени дървета.
Беше навлязла навътре в гората — опитвайки се да не обръща внимание на болката в пръстите на краката, на спазмите в стомаха, на пресъхналото гърло — когато усети миризмата на дим.
И печено месо. Гладът бе сломил твърдостта ѝ и я бе направил небрежна. Тя видя оранжевото сияние на огън и се запъти към него. В последната минута осъзна опасността и спря. Под краката ѝ изпука клонка.
— Може да се приближиш — изрече мъжки глас. — Движиш се като слон през гората.
Изабел застина. Знаеше, че е постъпила глупаво. Тя бе само момиче и можеше да я дебне опасност.
— Ако исках да те убия, вече щеше да си мъртва.
Това определено беше вярно. Той можеше да я нападне в тъмното и да ѝ пререже гърлото. Бе проявила нехайство, сляпа и глуха за всичко, освен за мъчителното стъргане в празния ѝ стомах и уханието на печено месо.
— Можеш да ми вярваш.
Тя се втренчи в мрака, опитвайки се да различи мъжа. Не успя.
— Нищо не ти пречи да кажеш това, дори да не е истина.
Разнесе се смях.
— Oui. А сега ела тук. Един заек се пече на огъня.
Тя последва светлината на пламъците, хвърлящи отблясъци върху каменистото дере и възвишението. Трите ствола на дърветата около нея изглеждаха сребристи на лунната светлина. Движеше се предпазливо, готова всеки миг да побегне. Спря при последното дърво между нея и огъня.
Млад мъж седеше край огъня, облегнал гръб на грубия ствол, единият му крак бе изпънат, а другият — сгънат в коляното. Навярно беше само няколко години по-голям от Изабел.
Беше трудно да различи чертите му на фона на оранжевите отблясъци. Имаше дълга, права черна коса, явно невиждала скоро гребен и сапун, а дрехите му бяха толкова дрипави, осеяни с кръпки, че ѝ напомниха на бежанците от войната, които неотдавна се влачеха по улиците на Париж, скътали цигари, хартия и празни бутилки, умолявайки за малко пари или помощ. Лицето му имаше бледия, нездравословен вид на човек, който никога не знаеше откъде ще му падне нещо за ядене.
И въпреки това ѝ предлагаше храна.
— Надявам се, че си джентълмен — каза Изабел от мястото си в тъмното.
Той се засмя.
— Сигурен съм, че се надяваш.
Тя пристъпи в кръга от светлина, хвърляна от огъня.
— Седни — подкани я мъжът.
Изабел седна срещу него в тревата. Той се наведе над пламъците и ѝ подаде бутилка вино. Тя отпи толкова дълга глътка, че той се засмя, когато му върна бутилката и избърса виното от брадичката си.
— Какъв красив пияница се оказа.
Тя нямаше представа как да му отвърне.
Той се усмихна.
— Гаетан Дюбоа. Приятелите ме наричат Гает.
— Изабел Росиньол.
— А, славей.
Тя сви рамене. Не ѝ казваше нищо ново. Фамилията ѝ означаваше „славей“. Маман наричаше Виан и Изабел нейните славейчета и ги целуваше за лека нощ. Това беше един от малкото спомени на Изабел от нея.
— Защо си напуснал Париж? Мъж като теб би трябвало да остане и да се сражава.
— Те отвориха вратите на затворите. Очевидно е по-добре да се бием за Франция, отколкото да седим зад решетките, когато германците нахлуват.
— Ти си бил в затвора?
— Това плаши ли те?
— Не. Просто… е неочаквано.
— Би трябвало да се страхуваш — заяви той и отметна няколко прави кичура коса от лицето си. — Както и да е, с мен си в безопасност. Умът ми е зает с други мисли. Ще отида да видя как са маман и сестра ми, а после ще намеря военна част, в която да постъпя. Ще убия колкото може повече от онези копелета.