Изабел и Мишлин закрачиха в нестройната затворническа редица, тътрейки се уморено напред, покрай тухлената ограда на лагера под зоркия поглед на часовоя в караулката.
Вървяха два дни, изминаха повече от петдесет километра, свличаха се на студената земя през нощта, скупчени една до друга, за да се топлят, молейки се да видят зората, само за да бъдат събудени от свирки и заповеди отново да потеглят.
Колко от тях умряха по пътя? Тя искаше да запомни имената им, но беше прекалено премръзнала, гладна и изтощена и мозъкът ѝ едва функционираше.
Накрая пристигнаха на местоназначението — железопътна гара, където бяха набутани в конски вагони, вонящи на смърт и изпражнения. Черен дим се виеше към снежнобялото небе. Дърветата бяха голи. В небето вече нямаше птици, не се чуваше ведрото чуруликане, писукане или цвърчене на живите твари, населяващи гората.
Изабел се покатери на балите сено, струпани край стената на вагона, и се опита да се смали колкото може повече. Сви кървящите си колене към гърдите и обви ръце около глезените, за да съхрани малкото ѝ останала топлинка.
Мъчителната болка в гърдите беше почти непоносима. Тя закри устата си с ръка, когато кашлицата я разтърси, принуди я да се наведе напред.
— Ето те и теб — каза Мишлин в мрака, докато се катереше върху балата сено до нея.
Изабел въздъхна облекчено и тутакси отново се закашля. Притисна ръка върху устата си и усети как кръвта плисна върху дланта ѝ. От седмици кашляше кръв.
Изабел почувства една суха ръка да се отпуска върху челото ѝ и отново избухна в кашлица.
— Ти гориш.
Вратата на товарния вагон се затръшна с дрънчене. Вагонът се разтърси и големите железни колела започнаха да се въртят. Влакът се разлюля и затрака. Вътре жените се притиснаха една до друга, свлякоха се на пода. Поне в това време урината им щеше да замръзне във варела и нямаше да се плиска навън.
Изабел се отпусна до приятелката си и затвори очи.
Някъде отдалеч се чу пронизително свистене. Падаше бомба. Колелата издадоха остър, стържещ звук и влакът спря. Бомбата избухна толкова близо, че вагонът се разклати. Мирис на дим и огън изпълни въздуха. Следващата бомба можеше да падне върху влака и да ги избие всичките.
Четири дни по-късно, когато влакът окончателно спря (беше намалявал ход няколко пъти, за да избегне бомбардировките), вратите се разтвориха шумно и пред тях се разкри бял пейзаж, чиято цялост се нарушаваше единствено от черните шинели на офицерите от СС, които ги чакаха отвън.
Изабел се изправи, изненадана, че не изпитва студ. Беше ѝ горещо; толкова горещо, че се потеше.
През нощта бе видяла толкова много от приятелките ѝ да умират, но нямаше време да тъгува за тях, да се помоли за душите им, нито да им прошепне „сбогом“. Нацистите върху перона ги чакаха, надуваха свирките си, крещяха.
— Schnell! Schnell!
Изабел смушка Мишлин, за да я събуди.
— Улови ме за ръката — каза Изабел.
Двете жени се хванаха за ръцете и слязоха предпазливо от балите сено. Изабел прекрачи едно мъртво тяло, от което някой вече бе свалил обувките.
От другата страна на перона вече се бе строила редица от затворнички.
Изабел закуцука напред. Жената пред нея се спъна и падна на колене.
Един есесовец я изправи на крака и я застреля в лицето.
Изабел не намали ход. Мръзнеща от студ и изгаряща от огън, олюляваща се, тя се влачеше бавно през заснежената гора, докато пред нея не се показа другият лагер.
— Schnell!
Изабел следваше жените пред нея. Те минаха през отворените врати, край множество скелети — мъже и жени — в затворнически дрехи на сиви райета, които се взираха в тях през телената ограда.
— Жулиет!
Тя чу името си. Отначало то не означаваше нищо за нея, просто още един звук. После си спомни.
Тя беше Жулиет. И Изабел преди това. И Славея. А не просто F-5491.
Тя погледна към скелетите, наредени зад телената ограда.
Някой ѝ махаше. Една жена: сива кожа, гърбав нос и хлътнали очи.
Очи.
Изабел позна уморения проницателен поглед, впит в нея.
Анук.
Изабел се запрепъва към телената ограда.
Анук я посрещна. Пръстите им се сключиха през леденостудения метал.
— Анук — промълви тя, усещайки как гласът ѝ пресеква. Закашля се, закри устата си с ръка.
Тъгата в тъмните очи на Анук бе непоносима. Погледът на приятелката ѝ се отклони към сградата, чийто комин бълваше зловонен черен дим.
— Те ни избиват, за да прикрият деянията си.