— Анри? Пол?… Гаетан?
— Всички бяха арестувани, Жулиет. Анри бе обесен на градския площад. Останалите… — Тя сви рамене.
Изабел чу един есесовец да ѝ крещи. Отдръпна се от оградата. Искаше да каже нещо истинско на Анук, нещо, което да се запомни, но можа само да се закашля. Закри уста и залитайки, се върна в редицата.
Видя как устните на приятелката ѝ промълвиха безгласно „сбогом“, но Изабел не можа дори да отговори. Тя беше уморена, безкрайно уморена от сбогувания.
Глава 37
Дори през този ясен, безоблачен мартенски ден апартаментът на Авеню дьо ла Бурдоне приличаше на мавзолей.
Прахта покриваше всяка повърхност и се бе наслоила върху подовете. Виан отиде до прозорците, смъкна затъмняващите завеси и за пръв път от години пусна светлината в тази стая.
Явно от известно време никой не бе влизал в жилището. Навярно от онзи ден, когато папа бе излязъл, за да спаси Изабел.
Повечето от картините все още бяха по стените, а мебелите — по местата си, макар че някои бяха насечени на дърва за огрев и струпани в ъгъла. Върху масата за хранене имаше празна купа за супа и лъжица. Върху полицата над камината бяха подредени томчетата с поезията на баща ѝ, които той сам бе издал.
— Няма следи, че тя е била тук. Трябва да проверим в хотел „Лутеция“.
Виан знаеше, че трябва да опакова фамилните вещи, да прибере тези останки от един различен живот, но сега не можеше да го направи. Не искаше. По-късно.
Тя, Антоан и Софи напуснаха апартамента. На улицата отвън, навсякъде около тях се забелязваха признаци на възстановяване. Парижаните, като къртици, излизаха на слънце след години в тъмнина. Но все още имаше опашки за храна, купони и лишения. Войната може и да клонеше към своя край — германците отстъпваха по всички фронтове — но все още не бе свършила.
Те отидоха в хотел „Лутеция“, където по време на окупацията се помещаваше Абверът[92], а сега бе приемен център за хората, завръщащи се от лагерите.
Виан стоеше в елегантното претъпкано фоайе. Оглеждаше се наоколо и стомахът ѝ се свиваше от мъка. Слава богу, че бе оставила Даниел при майка Мари-Терез. Рецепцията беше пълна с мършави, остригани хора с празни очи, облечени в дрипи. Приличаха на ходещи трупове. Сред тях се движеха лекари, служители от Червения кръст и журналисти.
Един мъж приближи към Виан и тикна черно-бяла фотография в лицето ѝ.
— Виждали ли сте я? Последно чухме, че е била в „Аушвиц“.
Върху снимката се виждаше засмяно красиво момиче, застанало до велосипед. Не беше на повече от петнайсет години.
— Не — поклати глава Виан. — Съжалявам.
Мъжът вече се отдалечаваше, изглеждаше замаян, както и Виан се чувстваше.
Навсякъде, където и да погледнеше, виждаше разтревожени семейства, хората държаха снимки в треперещите си ръце, умолявайки за новини за обичните им хора. Стената отдясно беше покрита със снимки, бележки, имена и адреси. Живите търсеха изгубените. Антоан пристъпи до Виан и сложи ръка на рамото ѝ.
— Ще я намерим, Ви.
— Маман? — попита Софи. — Добре ли си?
Тя сведе поглед към дъщеря си.
— Може би трябваше да те оставим у дома.
— Вече е твърде късно, за да ме закриляш — отвърна Софи. — Трябваше да го знаеш.
Виан ненавиждаше тази истина, както и много други. Хвана ръката на дъщеря си и решително си запроправя път през тълпата, съпровождана от Антоан. Вляво видя група мъже в мръсни раирани затворнически дрехи, които приличаха на скелети. Как бе възможно още да са живи?
Тя дори не осъзна, че отново се е заковала на място, докато една жена не изникна пред нея.
— Мадам? — каза тихо жената, служителка на Червения кръст.
Виан откъсна поглед от живите скелети, покрити с парцали.
— Търся някои хора… моята сестра, Изабел Росиньол. Беше арестувана за сътрудничество с врага и депортирана. Както и най-добрата ми приятелка Рашел дьо Шамплен, която също бе депортирана. Съпругът ѝ Марк беше военнопленник. Аз… не знам какво се е случило с всекиго от тях, нито как да ги търся. И… аз имам списък с еврейски деца в Кариво. Трябва да ги събера с родителите им.
Служителката от Червения кръст, слаба сивокоса жена, извади един лист и записа имената, които Виан ѝ даде.
— Ще отида в стаята с архива и ще проверя тези имена. Що се отнася до децата, елате с мен.
Тя поведе тримата към една стая в дъното на коридора, където възрастен мъж с дълга брада седеше зад бюро, отрупано с документи.
— Мосю Монтан — каза служителката от Червения кръст, — тази жена има информация за няколко еврейски деца.