Възрастният мъж я погледна с кървясалите си очи и щракна с дългите космати пръсти.
— Влезте.
Жената от Червения кръст си тръгна. Внезапно настъпилата тишина беше смущаваща след шума и хаоса.
Виан приближи до бюрото. Ръцете ѝ бяха влажни от пот. Тя ги изтри в полата си.
— Аз съм Виан Мориак. От Кариво. — Отвори чантата си и извади списъка, който бе съставила миналата нощ от трите списъка, които бе съхранявала през войната. Остави го върху бюрото му. — Това са скрити еврейски деца, мосю. Намират се в сиропиталището в абатство „Дьо ла Трините“ под грижите на майката игуменка Мари-Терез. Не знам как да ги върна на родителите им. С изключение на първото име от списъка. Ари дьо Шамплен живее с мен. Аз търся родителите му.
— Деветнайсет деца — промълви той тихо.
— Не са много, знам, но…
Той я гледаше, сякаш бе героиня, а не една изплашена оцеляла.
— Това са деветнайсет деца, които са щели да умрат в лагерите заедно с родителите си, мадам.
— Можете ли да ги върнете на семействата им? — попита тя тихо.
— Ще се опитам, мадам. Но за съжаление, повечето от тези деца със сигурност вече са сираци. Списъците, които идват от лагерите, са едни и същи: майка мъртва, баща мъртъв, никакви живи роднини във Франция. И толкова малко деца са оцелели. — Той прокара ръка през оредяващата си сива коса. — Ще изпратя вашия списък в OCE в Ница. Те се опитват да съберат разделените семейства. Merci, мадам.
Виан изчака малко, но мъжът не каза нищо повече. Тя пристъпи към съпруга и дъщеря си и тримата напуснаха кабинета. Отвън отново се озоваха сред тълпата от бежанци, семейства и оцелели от концлагерите.
— Какво ще правим сега? — попита Софи.
— Ще почакаме за сведения от служителката на Червения кръст — отвърна Виан.
Антоан посочи към стената със снимки и имена на изчезнали хора.
— Трябва да я потърсим там.
Тримата се спогледаха разбиращо, осъзнаваха колко мъчително ще е да стоят там, търсейки сред снимките на изчезналите. Въпреки това приближиха към морето от фотографии и бележки и започнаха да ги разглеждат една по една.
Бяха стояли там почти два часа, когато жената от Червения кръст се върна.
— Мадам?
Виан се обърна.
— Съжалявам, мадам. Рашел и Марк дьо Шамплен фигурират сред починалите. Никъде няма сведения за Изабел Росиньол.
Виан чу починали и изпита почти непоносима мъка. Решително пропъди чувството. Щеше да мисли за Рашел по-късно, когато остане сама. Ще излезе с чаша шампанско навън, под тисовото дърво, и ще поговори с приятелката си.
— Какво означава това? Че няма данни за Изабел? Аз ги видях да я отвеждат.
— Върнете се у дома и чакайте завръщането на сестра си — посъветва я служителката. Докосна ръката на Виан. — Имайте надежда. Не всички лагери са били освободени.
Софи я погледна.
— Може би се е направила невидима.
Виан докосна лицето на дъщеря си и се усмихна тъжно.
— Ти си толкова пораснала. Това ме прави горда и в същото време ми къса сърцето.
— Хайде — подкани я Софи, дърпайки ръката ѝ. Виан позволи на дъщеря си да я отведе. Чувстваше се повече като дете, отколкото като родител, докато си проправяха път през навалицата във фоайето навън към огряната от слънцето улица.
Часове по-късно, когато бяха във влака, отвеждащ ги у дома, седнали на дървените скамейки във вагона трета класа, Виан се взираше през прозореца към опустошения от бомбардировките пейзаж. Антоан бе заспал до нея, облегнал глава на мръсния прозорец.
— Как се чувстваш? — попита Софи.
Виан сложи ръка върху издутия си корем. Усети под дланта си потрепване, леко подритване. Посегна към ръката на Софи.
Момичето се опита да я отдръпне; Виан нежно настоя. Постави ръката на дъщеря си върху корема си.
Софи усети лекото помръдване и очите ѝ се разшириха. Погледна майка си.
— Как можеш…
— Тази война промени всички нас, Соф. Сега Даниел е твой брат, след като Рашел… вече я няма. Наистина е твой брат. А това бебе, той или тя, не носи вина за зачатието си.
— Трудно е да се забрави — промълви момичето тихо. — И никога няма да простя.
— Но любовта е по-силна от омразата, иначе няма бъдеще за нас.
Софи въздъхна.
— Предполагам — рече тя с прекалено зрял тон за момиче на нейната възраст.
Виан сложи длан върху ръката на дъщеря си.
— Ще си го напомняме един на друг, oui. В мрачните дни. Ще бъдем силни и ще се подкрепяме взаимно.
Проверката продължаваше с часове. Изабел се свлече на колене. В мига, в който падна на земята, си заповяда: остани жива, и отново се изправи.