Пазачите обикаляха района с кучетата си, подбирайки жените за газовата камера. Носеха се слухове, че предстои ново преместване. Този път в „Маутхаузен“[93], където бяха умъртвени хиляди хора: съветски военнопленници, евреи, пилоти на съюзниците, политически затворници. Говореше се, че който е прекрачил вратите му, никога повече не е излязъл.
Изабел се закашля. Кръвта обагри дланта ѝ. Тя побърза да я изтрие в мръсната дреха, преди пазачите да я видят.
Гърлото ѝ изгаряше, главата ѝ пулсираше от болка. Беше толкова погълната от страданията си, че не забеляза веднага шума на моторите.
— Чу ли това? — попита Мишлин.
Изабел долови настаналия сред затворниците смут. Беше трудно да се съсредоточи, когато толкова силно я болеше. Дробовете ѝ изгаряха с всяко вдишване.
— Те заминават — чу тя.
— Изабел, погледни!
Тя видя първо яркосиньото небе, дърветата и концлагеристите. После забеляза.
— Пазачите ги няма — изхъхри с дрезгав, накъсан глас.
Вратите се отвориха с трясък и колона от американски камиони нахлу през тях; войниците седяха върху капаците на камионите, висяха от каросериите с преметнати през гърдите пушки.
Американци.
Коленете на Изабел се подкосиха.
— Миш…ли…н — прошепна тя с глас, прекършен като духа ѝ. — Ние… успяхме…
Тази пролет дойде краят на войната. В обръщение по радиото генерал Айзенхауер настоя за безусловна капитулация на Германия. Американците прекосиха Рейн и навлязоха в Германия; съюзниците печелеха битка след битка и освобождаваха концентрационните лагери. Хитлер се криеше в бункер.
А Изабел още не се бе върнала у дома.
За пореден път Виан затвори вратичката на пощенската кутия.
— Като че ли е безследно изчезнала.
Антоан нищо не отговори. Вече седмици търсеха Изабел. Виан се редеше с часове на опашки, звънеше по телефона и бе изпратила безброй писма до агенции и болници. Миналата седмица те посетиха още лагери за изселени лица, но без резултат. Никъде нямаше данни за Изабел Росиньол. Сякаш бе изчезнала от лицето на земята — ведно със стотици хиляди други затворници.
Може би Изабел бе оцеляла в лагерите само за да бъде застреляна ден преди пристигането на съюзническите войски. Навярно е била в един от лагерите, „Берген-Белзен“, при чието освобождение съюзниците бяха намерили камари от все още топли трупове.
Защо?
За да не проговорят.
— Ела с мен — подкани я съпругът ѝ и улови ръката ѝ. Тя вече не се вцепеняваше при докосването му, нито трепваше, но все още не можеше напълно да се отпусне. През месеците след завръщането на Антоан те се преструваха на влюбени, и двамата го знаеха. Той каза, че не я люби заради бебето, и тя се съгласи, че така е по-добре, но и двамата знаеха.
— Имам изненада за теб — заяви той, докато я водеше към задния двор.
Небето беше ослепително синьо, а под него тисовото дърво хвърляше прохладна сянка.
В беседката няколко кокошки кълвяха в прахоляка, кудкудякаха и пляскаха с крила.
Един стар чаршаф бе опънат между клона на дървото и желязната стойка за шапки, която Антоан бе открил в хамбара. Той я поведе към един от столовете върху каменните плочи. През годините на отсъствието му мъхът и тревата бяха превзели тази част от двора, затова столът стоеше нестабилно върху неравната повърхност. Тя седна предпазливо; напоследък се чувстваше тромава. Усмивката, с която я дари съпругът ѝ, беше едновременно заслепяваща с радостта и смайваща с интимността си.
— Децата и аз се трудихме през целия ден. Това е за теб.
Децата и аз.
Антоан застана пред спуснатия чаршаф и махна плавно със здравата си ръка.
— Госпожи и господа, деца, мършави зайци и кокошки, смърдящи като лай…
Зад импровизираната завеса Даниел се изкиска, а Софи му изшътка да мълчи.
— В тон с прекрасната традиция на Мадлен в Париж, която беше първата звездна роля на мадмоазел Мориак, аз ви представям певците от „Льо Жарден“. — С артистичен жест той отметна завесата, разкривайки дървена платформа, издигната върху тревата там, където теренът не беше толкова наклонен. Върху нея Софи стоеше до Даниел. Двамата се бяха увили с одеяла вместо пелерини, закичени отпред с разцъфнало ябълково клонче и корони на главите, изработени от някакъв блестящ метал, върху които бяха залепили красиви камъчета и парченца цветно стъкло.
— Здравей, маман! — замаха Даниел възторжено.
93
Създаден през лятото на 1940 г.; група концентрационни лагери на нацистка Германия по време на Втората световна война, построени близо до селата Маутхаузен и Гусен в Горна Австрия, най-голямата лаборатория за различни изследвания върху хора, включително инжектиране на химикали и отрови в кръвта, ампутации и други, извършвани от така наречения Доктор Смърт — Ариберт Хайм. — Б. пр.