— Шшт! — смушка го Софи. — Помниш ли?
Даниел кимна сериозно.
Те се извърнаха внимателно — дървеният под се разклати под краката им — хванаха се за ръце и се обърнаха към Виан.
Антоан поднесе сребриста хармоника към устата си и изсвири тъжна нота. Тя увисна във въздуха задълго, трептяща като покана, после се разля мелодията.
Софи запя с високия си чист глас:
— Frère Jacques, Frère Jacques…
Софи приклекна, а Даниел изпъчи гърди и запя:
— Dormez-vous? Dormez-vous?[94]
Виан притисна ръка върху устата, но не успя напълно да заглуши смеха си.
Върху сцената песента продължаваше. Тя виждаше колко беше щастлива Софи да прави това някога съвсем обикновено нещо, това малко представление за родителите си и с какво усърдие се бе съсредоточил Даниел върху ролята си.
Сценката беше невероятно магична и красива в простотата си. Едно мигновение от предишния им живот.
Виан усети как радостта разцъфва в гърдите ѝ.
Всичко ще бъде наред, помисли си тя и погледна към Антоан. В сянката на дървото, посадено от прадядо ѝ, докато детските гласове изпълваха въздуха, тя видя своята половинка и отново си помисли: Всичко ще бъде наред.
— …дин… дан… дон…
Когато песента свърши, Виан бурно заръкопляска. Децата се поклониха царствено. Даниел се препъна в импровизираната си пелерина, претъркули се в тревата и избухна в смях. Виан се запъти към сцената, клатушкайки се с наедрелия си корем, и задуши децата в прегръдките си, обсипвайки ги с възторжени похвали.
— Каква прекрасна идея — обърна се тя към Софи с очи, сияещи от любов и гордост.
— Аз бях много съсредоточен, маман — обяви Даниел гордо.
Виан не можеше да ги пусне. Бъдещето, което бе зърнала, изпълваше душата и с безкрайна радост и щастие.
— Двамата с папа го планирахме — каза Софи. — Също както някога, маман.
— И аз участвах в плана — намеси се Даниел, издувайки малките си гърди.
Тя се засмя.
— Какви великолепни певци бяхте и двамата! И…
— Виан? — обади се Антоан зад нея.
Тя не можеше да откъсне взор от сияйната усмивка на Даниел.
— Колко време ти отне да научиш песента?
— Маман — заговори Софи. — Някой е дошъл.
Виан се обърна и погледна.
Антоан стоеше близо до задната врата с двама мъже; и двамата носеха протрити черни костюми и черни барети. Единият държеше очукан куфар.
— Софи, погрижи се за брат си — каза Антоан на децата. — Ние трябва да обсъдим нещо с тези хора. — Той се приближи до Виан, сложи ръка на кръста ѝ и ѝ помогна да се изправи, побутвайки я напред. Запътиха се в мълчалива редица към къщата.
Когато вратата се затвори зад тях, мъжете се извърнаха към Виан.
— Аз съм Натаниъл Лернер — представи се по-възрастният от двамата. Имаше сива коса и кожа с кафеникаво-жълтеникав цвят. Бузите му бяха покрити със старчески петна.
— Аз съм Филип Хоровиц — каза другият мъж. — Ние сме от OCE.
— Защо сте дошли? — попита Виан.
— Тук сме, за да вземем Ари дьо Шамплен — отвърна Филип тихо. — Той има роднини в Америка, всъщност в Бостън, и те се свързаха с нас.
Виан щеше да падне, ако Антоан не я държеше здраво.
— Разбрахме, че съвсем сама сте спасили деветнайсет еврейски деца. При това, докато в дома ви е живял германски офицер. Това е впечатляващо, мадам.
— Героично — додаде Натаниъл.
Антоан сложи ръка на рамото ѝ и когато усети докосването му, Виан осъзна колко дълго е останала мълчалива.
— Рашел беше моята най-добра приятелка — отрони тихо. — Опитах се да ѝ помогна да се добере до Свободната зона, преди да я депортират, но…
— Дъщеря ѝ е била убита — вметна Лернер.
— Откъде знаете?
— Нашата работа е да издирваме житейски истории и да събираме семейства — отвърна той. — Говорихме с няколко жени, които са били в „Аушвиц“ с Рашел. За съжаление, тя е живяла по-малко от месец там. Съпругът ѝ Марк е бил убит в Щамлаг[95]13А. Той не е имал късмет като съпруга ви.
Виан не каза нищо. Знаеше, че мъжете ѝ дават време, и оценяваше жеста им, но в същото време го ненавиждаше. Не искаше да приеме случващото се.
— Даниел, Ари, беше роден седмица преди Марк да замине на фронта. Той не помни никого от родителите си. Така беше най-безопасно, да го оставим да вярва, че е мой син.
— Но той не е ваш син, мадам. — Гласът на Лернер беше нежен, но думите му шибаха като камшик.
— Обещах на Рашел, че ще го пазя — каза тя.
— И сте изпълнили обещанието си. Но сега е време Ари да се върне при семейството си. При неговия народ.
94
Детска приспивна песен: „Братко Жак, братко Жак, спиш ли още, спиш ли още? (Фр.) — Б. пр.
95
Съкратено от Щамлагер (основен лагер) — концентрационен лагер за военнопленници от редовия състав през Втората световна война. — Б. пр.