— Той няма да разбере — настоя тя.
— Може би не — кимна Лернер, — но въпреки това.
Виан погледна за помощ към Антоан.
— Ние го обичаме. Той е част от нашето семейство. Той трябва да остане при нас. Ние искаме да остане, нали, Антоан?
Съпругът ѝ кимна със сериозно изражение.
Тя се обърна към мъжете.
— Ние можем да го осиновим, да го отгледаме като наше дете. Но разбира се, ще го възпитаме в еврейската вяра. Ще му кажем кой е той, ще го водим в синагогата и…
— Мадам — въздъхна Лернер.
Филип пристъпи до Виан и взе ръцете ѝ в своите.
— Знаем, че го обичате и той ви обича. Знаем, че Ари е твърде малък, за да разбира, че ще плаче за вас и вие ще му липсвате… може би с години.
— Но въпреки това искате да го отведете.
— Вие разсъждавате от гледна точка на разбитото сърце на едно момче. Аз съм тук заради разбитото сърце на моя народ. Разбирате ли? — Лицето му посърна, ъгълчетата на устата му увиснаха печално. — Милиони евреи бяха избити в тази война, мадам. Милиони. — Замълча, изчаквайки тя да осъзнае думите му. — Цяло едно поколение изчезна. Сега ние трябва да се сплотим, малцината от нас, които са останали; трябва да възстановим нашата общност. Едно момче без спомени кое е било, може да ви се струва малка загуба, но за нас той е бъдещето. Не можем да ви позволим да го възпитавате в религия, която не е вашата, и от време на време да го водите в синагогата. Ари трябва да знае кои са корените му, да бъде сред своя народ. Несъмнено майка му би искала това.
Виан си помисли за хората, които бе видяла във фоайето на хотел „Лутеция“, онези ходещи скелети с изтерзаните им очи, и безкрайната стена със снимки.
Милиони са били избити.
Цяло едно поколение бе изгубено.
Как би могла да откъсне Ари от народа му, от семейството му? Тя бе готова да се бори с нокти и зъби за всяко едно от децата си, но в случая нямаше противник, с когото да се бори, само загуба за двете страни.
— Кой ще го вземе? — попита тя, без да я е грижа, че гласът ѝ пресекна.
— Първа братовчедка на майка му. Тя има единайсетгодишно момиче и шестгодишен син. Те ще обичат Ари като свое дете.
Виан не можа да намери сили да кимне, нито да изтрие сълзите от очите си.
— Може би те все пак ще ми изпращат снимки?
Филип се взря в нея.
— Той трябва да ви забрави, мадам, да започне нов живот.
Въпреки огромната си болка Виан не можеше да не признае тази горчива истина.
— Кога ще го вземете?
— Сега — отвърна Лернер.
Сега.
— Не можем нищо да променим, нали? — попита Антоан.
— Не, мосю — отвърна Филип. — Правилното решение е Ари да се върне при своя народ. Той е един от щастливците, че все още има живи роднини.
Виан усети как Антоан стисна ръката ѝ в своята. Поведе я по стълбите, като неведнъж се наложи да я дърпа, за да я накара да върви. Тя изкачи дървените стъпала с натежали като олово крака, които отказваха да се движат.
В спалнята на сина си (не, вече не беше на нейния син) тя се движеше като сомнамбул, докато опаковаше малкото му дрехи и вещи. Протрита плюшена маймунка с очи, изтрити от много гушкане, парче вкаменено дърво, което той бе намерил край реката миналото лято, и палтенцето, което Виан му бе ушила от парчета от дрехите, които му бяха омалели. На гърба му бе извезала „На нашия Даниел с любов, маман, папа и Софи“.
Припомни си, когато той за пръв път го прочете и попита: „Папа ще си дойде ли?“, а тя бе кимнала и му бе казала, че близките ни хора винаги намират пътя към дома.
— Не искам да го изгубя. Не мога…
Антоан я притисна до гърдите си и я остави да се наплаче.
— Ти си силна — промърмори той в ухото ѝ, когато тя най-после се успокои. — Всички трябва да бъдем. Ние го обичаме, но той не е наш.
Тя толкова отчаяно се бе опитвала да бъде силна. Още колко загуби можеше да понесе сърцето ѝ?
— Искаш ли аз да му кажа? — попита Антоан.
Тя искаше той да го направи, искаше го повече от всичко, но това бе дълг на майката.
С треперещи ръце набута вещите на Даниел — Ари — в стара брезентова раница. Чак когато излезе от стаята, осъзна, че не е дочакала Антоан да я последва. Беше ѝ нужна цялата воля, за да продължи да диша, да се движи. Отвори вратата на спалнята си и зарови в шкафа, докато не намери малка фотография в рамка на себе си и на Рашел. Това беше единствената снимка, останала ѝ от Рашел. Беше направена преди десет или дванайсет години. Написа имената им на гърба, сетне я пъхна в джоба на раницата и излезе от стаята. Без да обръща внимание на мъжете на долния етаж, тя отиде в задния двор, където децата — все още с пелерини и корони — играеха върху импровизираната сцена.