Тримата мъже я последваха.
Софи вдигна поглед към тях.
— Маман?
Даниел се засмя. Колко дълго тя щеше да помни точно този звук? Не достатъчно дълго. Вече го знаеше. Спомените — дори най-хубавите — избледняваха.
— Даниел? — Наложи се да си прочисти гърлото и отново да опита. — Даниел? Би ли дошъл тук?
— Какво не е наред, маман? — притесни се Софи. — Имаш вид, сякаш плачеш.
Виан пристъпи напред, притиснала раницата отстрани до тялото си.
— Даниел?
Той ѝ се ухили.
— Искаш отново ли да пеем, маман? — попита, изправяйки килнатата си корона.
Отправи се към нея, като повдигаше края на пелерината, за да не се спъне в нея.
Тя коленичи в тревата и взе ръцете му в своите.
— Няма как да те накарам да разбереш това. — Гласът ѝ се прекърши. — След време щях да ти разкажа всичко. Когато пораснеш. Дори щяхме да отидем в някогашния ти дом. Но часът настъпи, капитан Дан.
Той се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти знаеш колко много те обичаме — промълви тя.
— Oui, маман — кимна Даниел.
— Ние те обичаме, Даниел, от мига, в който се появи в нашия живот, но по рождение ти принадлежиш на друго семейство. Имаше друга маман и друг папа и те също те обичаха.
Даниел смръщи вежди.
— Имал съм друга маман?
— О, не — простена зад нея Софи.
— Името ѝ е Рашел дьо Шамплен и тя те обичаше с цялото си сърце. А твоят папа беше един храбър мъж, на име Марк. Искам аз да съм тази, която ще ти разкаже за тях, но не мога… — тя избърса сълзите от очите си, — защото братовчедката на твоята маман също те обича и иска да отидеш да живееш при нея в Америка, където хората имат много храна, а децата купища играчки, с които да си играят.
Очите на момчето плувнаха в сълзи.
— Но ти си моята маман. Не искам да заминавам.
Тя искаше да му каже: „И аз не искам да заминаваш“, но това само щеше още повече да го изплаши, а последният ѝ дълг като майка беше той да се почувства защитен.
— Знам — отрони тя тихо, — но там ще ти хареса, капитан Дан, а новото ти семейство ще те обожава. Може би те дори имат кученце, за каквото ти винаги си мечтал.
Той се разплака и тя го привлече в прегръдките си. Навярно ѝ бе нужен най-големият кураж в живота ѝ, за да го пусне. Тя се изправи. Двамата мъже тутакси се появиха до нея.
— Здравей, млади човече — каза Филип на Даниел и широко му се усмихна.
Даниел изхлипа.
Виан улови ръката му и го поведе през къщата, в предния двор, покрай мъртвото дърво, осеяно с възпоминателните парчета плат, през счупената порта към синьото пежо, паркирано отстрани на пътя.
Лернер седеше на шофьорската седалка, докато Филип я чакаше до задния калник. Двигателят изрева; ауспухът избълва черен дим.
Филип отвори задната врата. Хвърли един последен тъжен поглед към Виан и се плъзна върху седалката, като остави вратата отворена.
Софи и Антоан приближиха до нея и се наведоха, за да прегърнат Даниел.
— Ние винаги ще те обичаме, Даниел — каза Софи. — Надявам се, че ще ни помниш.
Виан знаеше, че само тя може да качи Даниел в автомобила. Той щеше да се довери единствено на нея.
От всички сърцераздирателни, ужасни неща, които бе направила през тази война, нито едно не болеше толкова, колкото това: тя улови ръката на Даниел и го поведе към автомобила, който щеше да го откара далеч от нея. Той се покатери на седалката.
Втренчи се в нея с насълзените си объркани очи.
— Маман?
Софи извика: „Само минута!“, и хукна обратно към къщата. Върна се след миг с Бебе и тикна плюшеното мече в ръцете на Даниел.
Виан се наведе, за да го погледне в очите.
— Сега трябва да вървиш, Даниел. Довери се на маман.
Долната му устничка се разтрепери. Той притисна играчката към гърдите си.
— Oui, маман.
— Бъди добро момче.
Филип се наведе и затвори вратата.
Даниел се хвърли върху прозореца, притискайки длани към стъклото. Сега плачеше с глас и крещеше: „Маман, маман!“. Продължаваха да чуват писъците му дълго след като автомобилът беше потеглил.
— Бъди щастлив, Ари дьо Шамплен — пожела му тихо Виан.
Глава 38
Изабел застана мирно. Трябваше да остане права за проверката. Ако позволи замайването да я победи и се строполи, ще я набият с камшик или по-лошо.
Не. Не беше проверка. Сега тя беше в Париж, в болнична стая.
Очакваше нещо. Някого.
Мишлин бе отишла да говори със служителите от Червения кръст и журналистите, събрани във фоайето. Изабел трябваше да чака тук.