Вратата се отвори.
— Изабел — сгълча я Мишлин. — Не бива да стоиш права.
— Страхувам се, че ако легна, ще умра — отвърна Изабел. Или може би само си го бе помислила.
Също като Изабел, Мишлин бе тънка като кибритена клечка, костите на таза ѝ бяха изпъкнали под безформената дреха. Тя беше почти плешива — по черепа ѝ само тук-там се виждаха снопчета коса — и нямаше вежди. Кожата около врата и ръцете ѝ бе осеяна с незараснали гнойни рани.
— Ела — рече Мишлин. Поведе я навън от стаята през странната тълпа от мълчаливите, едва тътрещи нозете си дрипави хора, завърнали се от ада, и шумните, разплакани роднини, издирващи любимите хора, покрай журналистите, задаващи въпроси. Насочи я нежно към една по-тиха стая, където други оцелели концлагеристи седяха отпуснати върху столовете.
Изабел седна на един стол и прилежно сложи ръце в скута. Дробовете я боляха и изгаряха при всеки дъх, който поемаше, слепоочията ѝ пулсираха от мъчителна болка.
— Време е да се прибереш у дома — каза Мишлин.
Изабел я погледна с празни, замъглени очи.
— Искаш ли да дойда с теб?
Тя примигна бавно, опитвайки се да мисли. Главоболието ѝ бе толкова силно, че не можеше да вижда.
— Къде отивам?
— В Кариво. Отиваш при сестра ти. Тя те очаква.
— Дали?
— Твоят влак тръгва след четиресет минути. Моят потегля след час.
— Как ще се приберем? — осмели се да попита Изабел. Гласът ѝ бе едва доловим шепот.
— Ние сме късметлийки — отвърна Мишлин и Изабел кимна.
Мишлин помогна на Изабел да се изправи.
Двете заедно закуцукаха към задната врата на болницата, където колона от автомобили и камиони на Червения кръст чакаха, за да откарат оцелелите до железопътната гара. Докато очакваха реда си, двете жени стояха притиснати една до друга, както често през изминалата година — в строя за appell, в товарните вагони, на опашките за храна.
Жизнерадостна млада жена с униформа на Червения кръст с клипборд в ръка приближи към тях.
— Росиньол?
Изабел вдигна горещите си потни ръце и обхвана с тях сбръчканото посивяло лице на Мишлин.
— Обичах те, Мишлин Бабино — промълви тихо и целуна сухите устни на по-възрастната жена.
— Не говори за себе си в минало време.
— Но аз съм минало време. Момичето, което бях…
— То не си е отишло, Изабел. То е болно и измъчено, но не може да си отиде. Това момиче имаше лъвско сърце.
— Сега ти говориш в минало време.
Честно, Изабел изобщо не можеше да си спомни онова момиче, което без много да мисли, се бе присъединило към Съпротивата. Момичето, което безразсъдно бе завело свален летец в апартамента на баща си и глупаво бе скрило друг в хамбара на сестра си. Момичето, което бе прекосявало пеша Пиренеите и се бе влюбило, докато бягаше от Париж.
— Ние успяхме — каза Мишлин.
През последната седмица Изабел често бе чувала тази дума. Ние успяхме. Когато американците дойдоха да освободят лагера, тези две думи бяха на устата на всички затворници. Тогава Изабел бе изпитала облекчение — след всичко преживяно, побоищата, студа, униженията, болестта, принудителните преходи в снега, тя бе оцеляла.
Ала сега се питаше какъв ще бъде животът ѝ. Не можеше да се върне към някогашното си „аз“, но как щеше да продължи напред? Сбогува се за последно с Мишлин и се качи в колата на Червения кръст.
По-късно, когато вече беше във влака, тя се преструваше, че не забелязва втренчените погледи на околните. Опита се да седи изправена, но не можа. Отпусна се настрани и подпря глава на прозореца.
Затвори очи и тутакси заспа. В треската си сънуваше друсането на конския вагон, плача на бебетата, жените, които отчаяно се опитваха да ги успокоят… после вратите се разтваряха и кучетата ги чакаха…
Изабел рязко се събуди. Беше толкова объркана, че ѝ бе нужна минута, за да си спомни, че вече е в безопасност. Попи потното си чело с края на ръкава. Треската се бе завърнала.
Два часа по-късно влакът навлезе с грохот в гарата на Кариво.
Аз успях. Защо тогава тя не чувстваше нищо?
Стана и затътри мъчително крака към вратата на вагона. Когато стъпи на перона, тялото ѝ се разтресе от пристъп на кашлица. Тя се наведе, задавена от кашлицата, плюейки кръв в дланта си. Когато отново успя да си поеме дъх, се изправи, чувствайки се празна и изцедена докрай. Стара.
Сестра ѝ стоеше в края на перона. Беше с огромен корем, в избеляла и изкърпена лятна рокля. Ягодоворусата ѝ коса беше по-дълга и се спускаше на вълни по раменете. Докато претърсваше с очи тълпата, слизаща от влака, погледът ѝ мина покрай Изабел.