— Ти си щастливец — въздъхна тя.
Защо в този свят за мъжете е толкова лесно да правят каквото искат, а за жените толкова трудно?
— Ела с мен.
Изабел не беше толкова наивна, че да му повярва.
— Предлагаш ми го само защото съм хубава и си мислиш, че накрая ще спя с теб — рече тя.
Мъжът се втренчи в нея през огъня. Той съскаше и пукаше, докато мазнината капеше в пламъците. Отпи дълга глътка от виното и ѝ подаде бутилката. Близо до пламъците ръцете им се докоснаха, леко бръсване на кожа о кожа.
— Мога да те имам още сега, ако го исках.
— Но не доброволно — промълви тя и преглътна с усилие, неспособна да отвърне поглед.
— Доброволно — каза той по начин, който накара кожата ѝ да настръхне и дишането ѝ да се учести. — Но не това имах предвид. Или казах. Предложих ти да дойдеш да се биеш с мен.
Изабел почувства нещо толкова ново и непознато, че не можа съвсем да го определи. Знаеше, че е красива. Хората постоянно ѝ го казваха. Беше видяла как я зяпат мъжете с неприкрито желание, хвалейки косата, зелените ѝ очи или пълните ѝ чувствени устни; как гледаха гърдите ѝ. Беше виждала също и как красотата ѝ се отразява в очите на жените, момичетата в училище не искаха тя да стои близо до момчетата, които харесваха, и я заклеймяваха като високомерна и дръзка още преди да е произнесла и една дума.
Красотата ѝ беше още един начин да я омаловажават, да не забелязват същността ѝ. Тя беше свикнала да получава внимание по други начини. И не беше съвсем наивна, що се отнасяше до страстта. Нима добрите монахини от „Сестрите на свети Франциск“ не я изключиха, задето бе целунала едно момче по време на литургия?
Но това беше различно.
Той виждаше красотата ѝ, дори в полумрака, Изабел го усещаше, но тя не го интересуваше. Или беше това, или беше достатъчно умен, за да разбере, че тя искаше да предложи на света много повече от едно хубавко личице.
— Мога да направя нещо, което има значение — промълви девойката тихо.
— Разбира се, че можеш. Аз мога да те науча как да боравиш с пистолет и нож.
— Трябва да отида в Кариво и да се уверя, че сестра ми е добре. Съпругът ѝ е на фронта.
Той я погледна през огъня, изражението му беше напрегнато.
— Ще видим сестра ти в Кариво и майка ми в Поатие, а после ще се присъединим към воюващите.
От устата му прозвуча като приключение, не по-различно от това, да се присъединиш към някоя циркова трупа, сякаш междувременно ще се забавляват, докато гледат мъже, които гълтат ножове, и дебели жени с бради.
Точно това бе търсила тя през целия си живот.
— В такъв случай имаме план — заяви Изабел, неспособна да сдържи усмивката си.
Глава 6
На следващата сутрин Изабел се събуди и примигна. Слънчевата светлина позлатяваше листата, шумолящи над главата ѝ.
Тя седна, приглади надолу полата, която се бе вдигнала нагоре в съня ѝ, разкривайки белите дантелени жартиери и съсипаните копринени чорапи.
— Не го прави заради мен.
Изабел погледна наляво и видя Гаетан да идва към нея. За пръв път го видя ясно. Той беше слаб и жилав и облечен в дрехи, които сякаш бе измъкнал от боклукчийска кофа. Лицето под оръфания каскет беше мръсно и небръснато, с остри черти. Имаше широки вежди и решителна брадичка, хлътнали сиви очи, обрамчени с гъсти мигли. Погледът в тези очи беше остър като брадичката и в тях се четеше настървен глад. Миналата нощ тя си бе помислила, че така гледа нея. Сега виждаше, че така гледа на света.
Той не я плашеше, ни най-малко. Изабел не приличаше на сестра си Виан, която бе изтъкана от страх и тревоги. Но не беше и глупачка. Ако смяташе да пътува с този мъж, още от самото начало трябваше да изясни някои неща.
— И така — подхвана тя. — Затвор.
Той се втренчи в нея и повдигна черната си вежда, сякаш питаше: Уплаши ли се!
— Момиче като теб не би трябвало да знае нищо за тези неща. Мога да ти разкажа една история ала Жан Валжан и ти ще помислиш, че е много романтично.
Изабел постоянно чуваше подобни забележки. В крайна сметка те се свеждаха до външния ѝ вид. Естествено е едно красиво русо момиче да бъде празноглаво и глупаво.
— Крадеш ли храна, за да нахраниш семейството си?
Той се ухили накриво. Лицето му доби несиметрично изражение — едната страна на устата му бе повдигната по-високо от другата.