Изабел вдигна за поздрав костеливата си ръка.
Виан я видя и пребледня.
— Изабел! — извика и се спусна към нея. Обви с шепи хлътналите ѝ бузи.
— Не ме приближавай. Имам ужасен дъх.
Виан целуна напуканите и подути сухи устни на Изабел и прошепна:
— Добре дошла у дома, сестричке.
— У дома — повтори Изабел неочакваните думи, които не пробудиха никакви образи. Мислите ѝ бяха толкова объркани, а главата ѝ се пръскаше от болка.
Виан нежно я прегърна и я притисна към гърдите си. Изабел усети меката кожа на сестра си, долови лимоновото ухание на косата ѝ. Усети как Виан я гали по гърба, както правеше, когато беше малко момиче, и си помисли: Аз успях.
У дома.
— Ти гориш — каза Виан, когато вече бяха в „Дьо Жарден“, а Изабел бе изкъпана, подсушена и лежеше в топлото легло.
— Oui. Изглежда, не мога да се отърва от тази треска.
— Ще отида да донеса аспирин. — Виан понечи да се изправи.
— Не — възпря я Изабел. — Не ме оставяй. Моля те. Легни до мен.
Виан се покатери върху малкото легло. От страх, че най-малкото докосване може да остави синина, тя много внимателно взе Изабел в обятията си.
— Съжалявам за Бек. Прости ми… — промълви Изабел, задавена от кашлицата. Бе чакала толкова дълго, за да го каже, беше си представяла този разговор хиляди пъти. — …задето изложих на опасност теб и Софи.
— Не, Изабел — каза Виан нежно, — ти ми прости. Всеки път те разочаровах. Още откогато папа ни изостави на мадам Дюма. И когато ти избяга в Париж, как можах да повярвам на онази абсурдна история за любовната ти връзка? Това ме измъчва. — Виан се наклони към нея. — Може ли да започнем отначало? Да бъдем истински сестри, както искаше маман?
Изабел се опитваше да остане будна.
— Бих искала.
— Аз съм толкова, толкова горда от това, което си направила в тази война, Изабел.
Очите на Изабел се наляха със сълзи.
— Ами ти, Ви?
Виан отвърна поглед.
— След смъртта на Бек разквартируваха тук друг нацист. Лош човек.
Дали Виан бе осъзнала, че е докоснала корема си, когато го изрече? Дали срамът бе обагрил страните ѝ? Изабел инстинктивно разбра какво бе преживяла сестра ѝ. Тя бе чувала безброй истории за жени, изнасилвани от войниците, разквартирувани в домовете им.
— Знаеш ли какво научих в лагерите?
Виан я погледна.
— Какво?
— Те не могат да докоснат сърцето ми. Не могат да променят душата ми, същността ми. Тялото ми… Те го прекършиха през първите дни, но не и сърцето ми, Ви. Каквото и да е сторил той, го е причинил на тялото ти, а то ще се излекува. — Искаше да каже още, може би да добави „обичам те“, но кашлицата отново я задави. Когато пристъпът отмина, тя остана да лежи по гръб, напълно изтощена, дишайки плитко и накъсано.
Виан се наведе по-близо и притисна студена мокра кърпа към пламтящото ѝ чело.
Изабел се втренчи в кръвта върху юргана, припомняйки си последните дни от живота на майка си. Тогава също имаше толкова много кръв. Погледна към Виан и видя, че сестра ѝ също си спомня.
Изабел се събуди върху дървен под. Замръзваше и в същото време изгаряше от огън, трепереше и се потеше.
Не чу нищо — нито трополенето на плъхове или хлебарки по пода, нито процеждащата се вода през пукнатините в стената, образуваща големи ледени висулки, нито кашлица или плач. Седна бавно в леглото, потръпвайки при всяко движение, дори и най-лекото. Всичко я болеше. Костите, кожата, главата, гърдите; не ѝ бяха останали мускули, които да не болят, но най-силни бяха болките, пронизващи ставите и сухожилията.
Тя чу високо ра-та-та-та. Стрелба. Закри главата си и запълзя към ъгъла, сви се на топка.
Не.
Тя беше в „Льо Жарден“, а не в „Равенсбрюк“.
Това беше трополенето на дъжда по покрива.
Изтерзаната жена се изправи бавно на крака, чувствайки се замаяна. От колко време беше тук?
Четири дни? Пет?
Закуцука към нощното шкафче до леглото, върху което бе оставена порцеланова кана до купа с хладка вода. Изми си ръцете и наплиска лицето си, сетне се облече в дрехите, които Виан ѝ бе приготвила — рокля, която принадлежеше на Софи, когато е била на десет, а на Изабел ѝ бе широка. После се отправи на дълго и бавно пътешествие — заслиза надолу по стълбите.
Входната врата беше отворена. Отвън през пелената на дъжда се мержелееха силуетите на ябълковите дървета. Изабел отиде до вратата и вдъхна сладкия въздух.