— Изабел? — каза Виан и се приближи до нея. — Нека ти донеса малко костен бульон. Лекарят каза, че можеш да пиеш.
Тя кимна разсеяно, оставяйки Виан да се преструва, че няколкото супени лъжици бульон, които стомахът на Изабел задържи, ще променят нещо.
Пристъпи навън на дъжда. Светът беше жив сред какофония от звуци — граченето на птиците, звъненето на черковните камбани, трополенето на дъжда по покрива, плющящ в локвите. Тясното кално шосе бе задръстено от движение; автомобили и камиони, свиреха клаксони, хората жестикулираха с ръце и крещяха един на друг, докато се прибираха у дома. Американски камион отмина с грохот, пълен с войници със свежи, засмени лица, които махаха на преминаващите.
Когато ги видя, Изабел си спомни, че Виан ѝ бе казала, че Хитлер се е самоубил, а Берлин е обсаден и скоро ще бъде превзет.
Вярно ли беше? Наистина ли войната бе свършила? Тя не знаеше, не можеше да си спомни. Напоследък в главата ѝ беше такава каша.
Изабел излезе, куцукайки, на шосето, осъзнала прекалено късно, че е боса (щяха да я бият, задето си е изгубила обувките), но продължи да върви. Треперейки и кашляйки, докато дъждът шибаше лицето ѝ, тя отмина бомбардираното летище, сега завзето от войските на съюзниците.
— Изабел!
Тя се обърна, закашля се силно и изплю кръв в дланта си. Сега трепереше неудържимо от студ. Роклята ѝ бе подгизнала.
— Какво правиш навън? — извика Виан. — И къде са ти обувките? Болна си от тиф и пневмония, а си излязла на дъжда. — Виан свали палтото си и го преметна през раменете на Изабел.
— Войната свърши ли?
— Снощи говорихме за това, не помниш ли?
Дъждът замъгляваше погледа на Изабел, стичаше се на ручейчета по гърба ѝ. Тя пое накъсано влажния студен въздух и усети как сълзи запариха в очите ѝ.
Не плачи. Знаеше, че това беше важно, но не помнеше защо.
— Изабел, ти си болна.
— Гаетан обеща да ме намери, след като войната свърши — прошепна страдалката. — Аз трябва да отида в Париж, за да ме намери.
— Ако е тръгнал да те търси, той ще дойде в къщата.
Изабел не разбра. Поклати глава.
— Той беше тук, забрави ли? След Тур. Той те доведе у дома.
Мой славей, аз те отведох у дома.
— О.
— Не мисля, че все още съм красива. — Изабел се опита да се усмихне, но знаеше, че не е успяла.
Виан я прегърна през раменете и нежно я обърна.
— Ще се приберем и ще му напишем писмо.
— Аз не знам къде да го изпратя — отвърна Изабел и се облегна на сестра си, разтърсвана от студ и огън.
Как успя да стигне до къщата? Не беше сигурна. Смътно си спомняше как Антоан я носи нагоре по стълбите, целува я по челото, а Софи ѝ дава да пие някакъв горещ бульон. По някое време трябва да е заспала, защото следващото, което си спомняше, беше, че вече е нощ.
Виан спеше на стола до прозореца.
Изабел се закашля.
Виан мигом скочи на крака, оправи възглавниците зад Изабел, подпря по-удобно главата ѝ. Потопи кърпата във водата в купата до леглото, изцеди я и я притисна към челото на Изабел.
— Искаш ли малко костен бульон?
— Господи, не.
— Не ядеш нищо.
— Не мога да го задържа в стомаха си.
Виан се пресегна за един стол и го придърпа по-близо до леглото.
Виан докосна горещата и влажна буза на Изабел и се взря в хлътналите ѝ очи.
— Имам нещо за теб. — Виан стана от стола и излезе от стаята. Миг по-късно се върна с пожълтял плик. Подаде го на Изабел. — Това е за нас. От папа. Той се отби тук на път за Жиро.
— Така ли? Каза ли ти, че ще се предаде, за да ме спаси?
Виан кимна и подаде писмото на Изабел.
Буквите с името ѝ изглеждаха размазани и удължени върху листа. Недохранването беше съсипало зрението ѝ.
— Можеш ли да ми го прочетеш?
Виан счупи печата на плика, извади писмото и зачете.
Изабел и Виан,
Това, което правя сега, го правя без капка съжаление. Не съжалявам за смъртта си, а за живота си. А най-много съжалявам, че не бях добър баща за двете ви.
Мога да намеря извинения — бях съсипан от войната, пиех прекалено много, не можах да продължа живота си без вашата маман — ала нищо от това няма значение.
Изабел, помня първия път, когато избяга, за да бъдеш с мен. Беше стигнала съвсем сама до Париж. Всичко в теб умоляваше: обичай ме. Когато те видях на онзи перон, толкова нуждаеща се от мен, аз се обърнах.
Как можах да не проумея, че ти и Виан бяхте дар, към който трябваше само да протегна ръка?
Простете ми, мои дъщери, за всичко преживяно. Искам да знаете, че докато ви казвам сбогом, ви обичам с цялото си осакатено сърце.