Изабел затвори очи и се отпусна на възглавниците. През целия си живот бе чакала тези думи — неговата любов — а сега изпитваше единствено загуба. Те не се бяха обичали достатъчно, докато имаха време, а сега това време бе изтекло.
— Дръж Софи, Антоан и бебето, което очакваш, близо до себе си, Виан. Любовта е толкова хлъзгава и нетрайна.
— Не го прави — каза Виан.
— Кое?
— Не се сбогувай. Ти ще станеш силна, ще оздравееш, ще намериш Гаетан, ще се ожените и ще бъдеш тук, когато бебето се роди.
Изабел въздъхна и затвори очи.
— Какво хубаво бъдеще би било.
Седмица по-късно Изабел седеше на стол в задния двор, увита в две одеяла и един пухен юрган. Ранното майско слънце я обливаше с лъчите си, ала тя пак трепереше от студ. Софи се бе настанила в тревата в краката ѝ и ѝ четеше някаква забавна история. Племенницата ѝ се опитваше да променя гласа си за всеки герой и понякога, колкото и зле да се чувстваше Изабел, колкото и да ѝ тежаха костите, се улавяше, че се усмихва, дори се смееше с глас.
Антоан беше някъде из двора и се опитваше да скове люлка от парчетата дърво, които Виан не бе изгорила през войната. За всички бе очевидно, че Виан скоро ще роди; тя се движеше бавно и ръката ѝ почти постоянно бе притисната на кръста.
Със затворени очи Изабел се наслаждаваше на обикновените радости на деня. В далечината се разнесе черковен звън. През изминалата седмица камбаните не спираха да бият, възвестявайки края на войната.
Гласът на Софи секна рязко по средата на изречението.
Изабел си помисли, че каза „продължавай да четеш“, ала не беше сигурна.
Чу сестра си да изрича: Изабел, с многозначителен тон.
Изабел отвори очи. Виан стоеше там, брашнени ивици бяха нашарили бледото ѝ, обсипано с лунички лице и престилката, а златисточервеникавата ѝ коса бе завързана с избелял тюрбан.
— Някой е дошъл да те види.
— Кажи на лекаря, че съм добре.
— Не е лекарят — усмихна се Виан и додаде: — Гаетан е тук.
Изабел имаше чувството, че сърцето ѝ ще експлодира през тънкия като хартия гръден кош. Опита се да стане и се свлече обратно като купчина на стола. Виан ѝ помогна да се изправи, но щом стъпи на крака, не можа да помръдне. Как можеше да го погледне? Тя беше плешив скелет, без вежди, някои от зъбите ѝ бяха изпопадали, а повечето от ноктите ѝ липсваха. Докосна главата си, осъзнавайки след кратък неловък миг, че няма коса, която да затъкне зад ухото.
Виан я целуна по бузата.
— Ти си красива — прошепна.
Изабел се обърна бавно и той беше там, застанал на прага на отворената врата. Тя видя как изглеждаше — теглото, косата, жизнеността, които бе изгубил — но нищо от това нямаше значение. Той беше тук.
Той закуцука към нея и я взе в обятията си.
Тя вдигна треперещите си ръце и го прегърна. За пръв път от дни, седмици, година, сърцето ѝ не я подведе, туптеше с истински живот. Когато той се отдръпна и се взря в нея, любовта в очите му помете всичко лошо; отново бяха само те двамата, Гаетан и Изабел, някак си успели да се влюбят в един свят на война.
— Ти си все така красива, както те помня — промълви той, а тя се засмя от сърце, сетне се разплака. Избърса очите си, чувствайки се глупаво, но сълзите продължиха да се стичат по лицето ѝ. Най-после плачеше за всичко — заради болката и загубата, заради гнева, заради войната и това, което бе причинила на нея и на всички тях, заради злото, което бе познала и от което знаеше, че никога няма да се отърси, заради ужаса и ада, през които бе преминала, и заради това, което бе сторила, за да оцелее.
— Не плачи.
Как би могла да не плаче? Те трябваше да имат цял един живот, за да споделят истини и тайни, да се опознаят.
— Обичам те — прошепна тя, припомняйки си онзи миг, толкова отдавна, когато му го бе казала за пръв път. Тогава беше толкова млада и сияйна.
— Аз също те обичам — отвърна той с пресекващ глас. — Обичам те от първия миг, в който те зърнах. Мислех, че те защитавам, като не ти го казвам. Ако знаех…
Колко крехък беше животът, колко крехки бяха всички те.
Любов.
Това беше началото и краят на всичко, основата, таванът и въздухът между тях. Нямаше значение, че тя беше съсипана, грозна и болна. Той я обичаше и тя го обичаше. През целия си живот тя бе чакала — бе копняла — хората да я обичат, но сега разбираше какво наистина има значение. Тя беше познала любовта, беше благословена с нея.
Папа. Маман. Софи.
Антоан. Мишлин. Анук. Анри.
Гаетан.