Виан.
Погледът ѝ се плъзна покрай Гаетан към сестра ѝ, другата ѝ половина. Спомни си как маман им казваше, че някой ден те ще бъдат най-добри приятелки, че иглата на времето ще съедини живота на двете сестри.
Виан кимна, също разплакана, сложила ръка върху издутия си корем.
Не ме забравяйте, помисли Изабел. Искаше ѝ се да има сили да го произнесе на глас.
Глава 39
Май 1995
Някъде във Франция
Светлините на борда на самолета изведнъж се запалват.
Чувам дзън! от високоговорителите. Съобщават ни, че започваме да се спускаме за кацане в Париж.
Жулиен се навежда и наглася предпазния колан, за да се увери, че всичко е на мястото си. Че съм в безопасност.
— Как се чувстваш да си отново в Париж, мамо?
Не знам какво да отговоря.
Часове по-късно телефонът до мен звъни.
Когато отговарям, все още съм полузаспала.
— Здравей, мамо. Поспа ли?
— Да.
— Вече е три часът. По кое време искаш да тръгнем за срещата?
— Нека се поразходим из Париж. Ще бъда готова след час.
— Ще дойда да те взема.
Ставам от леглото с големината на Небраска и се насочвам към облицованата с мрамор баня. Приятният горещ душ ме освежава и разсънва, но чак когато сядам до тоалетката и се взирам в отражението си, увеличено от овалното огледало с вградено странично осветление, мисълта ме осенява.
Аз съм у дома.
Няма значение, че съм американска гражданка и съм прекарала по-голямата част от живота си в Съединените щати, а не във Франция; истината е, че всичко това няма значение. Аз съм у дома.
Гримирам се грижливо. После с ръце, които не спират да треперят, прибирам снежнобялата коса от лицето си и я навивам на кок на тила. В огледалото виждам елегантна старица с кадифена сбръчкана кожа, блестящи бледорозови устни и тревожни очи.
Това е най-доброто, което мога да постигна.
Отдръпвам се от огледалото, отивам в дрешника и изваждам зимния бял панталон и пуловера с поло яка, които бях взела. Хрумва ми, че може би трябваше да избера по-подходящ цвят. Не мислех, когато опаковах багажа.
Когато Жулиен пристига, аз съм готова.
Той ме извежда в коридора, помага ми, сякаш съм сляпа и саката, а аз се оставям да ме съпроводи до елегантното хотелско фоайе и навън сред вълшебната пролетна светлина на Париж.
Но когато той моли портиера да извика такси, аз настоявам:
— Ще отидем пеша до мястото на срещата.
Той се мръщи.
— Но това е чак на Île de la Cité[96].
Потръпвам при произношението му, но всъщност вината е моя.
Забелязвам, че портиерът се усмихва.
— Синът ми обича картите — обяснявам. — И никога досега не е бил в Париж.
Мъжът кимва.
— До там е много път, мамо — казва Жулиен и застава до мен. — А ти си…
— Стара? — Не мога да сдържа усмивката си. — Също така съм французойка.
— Обула си обувки с високи токчета.
— Аз съм французойка — повтарям.
Жулиен се обръща към портиера, който вдига облечената си в ръкавица ръка и казва:
— C’est la vie, m’sieur.[97]
— Добре — съгласява се накрая Жулиен. — Да вървим.
Аз улавям ръката му и за един прекрасен миг, докато пристъпваме на оживения тротоар, ръка за ръка, аз отново се чувствам като момиче. Трафикът върви забързан покрай нас, свирят клаксони, скърцат спирачки; момчета карат скейтбордове нагоре по тротоара. Въздухът е изпълнен с разцъфнали кестени и уханията на прясно изпечен хляб и канела, миризмата на дизелово гориво, бензин и горещи камъни — аромати, които винаги ми напомнят за Париж.
На витрината отдясно зървам един от любимите pâtisseries[98]на маман и внезапно си спомням как маман ми подава пухкав макарон.
— Мамо?
Усмихвам му се.
— Ела — заявявам повелително и го водя в малкия магазин. Вътре има дълга опашка и аз заставам накрая.
— Мислех, че не обичаш сладкиши.
Не му обръщам внимание и се втренчвам във витрината, пълна с разноцветни макарони и pain au chocola.
Когато идва моят ред, купувам два макарона — един кокосов и един ягодов. Бъркам в кесията, вадя кокосовия и го подавам на Жулиен.
Двамата отново сме отвън и вървим, когато той отхапва първата хапка.
— Леле — казва след минута. После отново: — Леле.
Усмихвам се. Всеки помни първия си вкус от Париж. Това ще бъде неговият.
Синът ми облизва пръстите си, хвърля кафявия плик и отново улавя ръката ми.
96
Ил дьо ла Сите, един от двата запазили се острова на река Сена в центъра на Париж, в най-старата част на града. — Б. пр.