Когато стигаме до едно малко бистро с изглед към Сена, аз предлагам:
— Да пийнем по чаша вино.
Тъкмо минава пет. Изисканият час за коктейли.
Сядаме отвън, под балдахина от разцъфнали кестени. На отсрещната страна на улицата, покрай брега на реката, търговците в зелените павилиони продават всичко, от маслени картини, стари корици на „Вог“ до ключодържатели с Айфеловата кула.
Ние си поделяме фунийката с мазни пържени картофки и отпиваме от виното. Първата чаша е последвана от втора, а следобедът отстъпва пред припадащия здрач.
Бях забравила как неусетно изтича времето в Париж. Колкото и да е оживен градът, винаги може да намериш тихо кътче, покой, който те примамва. В Париж, с чаша вино в ръка, можеш просто да бъдеш себе си.
Лампите на уличните стълбове покрай Сена припламват една по една, позлатявайки прозорците на апартаментите.
— Вече стана седем — напомня ми Жулиен и аз осъзнавам, че той през цялото време си е гледал часовника. Той е толкова типичен американец. Не си пилее времето, не потъва в унес, не и този мой млад син. Освен това ми дава време да се окопитя.
Кимвам и изчаквам той да плати сметката. Докато се изправяме, една добре облечена двойка, и двамата пушещи цигари, се приближават, за да заемат местата ни.
Двамата с Жулиен тръгваме, ръка за ръка, към Пон Ньоф, най-стария мост на Сена. Зад него е островът Ил дьо ла Сите, който някога е бил сърцето на Париж. Катедралата „Нотр Дам“ с извисяващите се светли стени изглежда като гигантска хищна птица, разпростряла величествените си крила. Сена улавя и отразява като блестящи точици светлините от уличните лампи покрай бреговете ѝ — златисти корони, разтеглени от вълните.
— Вълшебна гледка — отронва Жулиен и това е самата истина.
Вървим бавно, докато прекосяваме този елегантен мост, изграден преди повече от четиристотин години. На другия бряг виждаме уличен търговец, който затваря подвижната си сергия.
Жулиен спира и взема една старинна снежна топка. Разклаща я и снежинките в стъклото се завъртат, затъмнявайки нежната позлата на Айфеловата кула.
Гледам малките бели снежинки и макар да зная, че всичко това е оптична измама — нищо повече — си спомням онези ужасни зими, когато обувките ни бяха на дупки, а телата ни бяха увити във вестници и с всеки кат дреха, който можехме да намерим.
— Мамо? Ти трепериш.
— Закъсняваме — отвръщам. Жулиен оставя снежната топка и ние отново тръгваме, като заобикаляме тълпата, чакаща да влезе в „Нотр Дам дьо Пари“[99].
Хотелът се намира в странична уличка зад катедралата. До него е Hôtel-Dieu, най-старата болница в Париж.
— Страхувам се — казвам, изненадвайки себе си с това признание. Не помня от години да съм признавала подобно нещо, макар че често е било истина. Преди четири месеца, когато ми казаха, че ракът се е върнал, страхът ме накара да плача под душа, докато водата изстина.
— Не сме длъжни да влизаме — казва синът ми.
— Напротив, длъжни сме — отвръщам.
Слагам единия крак пред другия, докато накрая се озовавам във фоайето, където табела със стрелка ни насочва към балната зала на четвъртия етаж.
Когато излизаме от асансьора, чувам мъж да говори по микрофона, който в еднаква степен усилва и изкривява тембъра му. В коридора има маса, където са разпръснати табелки с имена. Това ми напомня една стара телевизионна игра: „Концентрация“. Повечето от табелките липсват, но моята беше там.
Има и още едно име, което познавам; табелката е под моята. Когато го съзирам, сърцето ми се свива леко. Пресягам се към тази с моето име и я вземам. Отлепям лентата отзад и я поставям върху хлътналите си гърди, ала през цялото време не откъсвам поглед от другото име. Вземам втората табелка и се втренчвам в нея.
— Мадам! — възкликва жената, седнала зад масата. Тя става. Изглежда развълнувана. — Очаквахме ви. Има място…
— Добре съм. Ще застана в дъното на залата.
— Глупости. — Тя улавя ръката ми. Замислям се дали да се възпротивя, но в момента нямам желание за това. Тя ме повежда през голямата тълпа, настанила се на сгъваемите столове, подредени в редове от стена до стена в балната зала, към катедрата и подиума, на който седят три възрастни жени. Млад мъж в измачкано синьо спортно сако и панталон в цвят каки — очевидно американец — стои изправен зад катедрата. Когато влизам, той спира да говори.
Множеството притихва. Чувствам, че всички погледи са вперени в мен.
Промъквам се предпазливо покрай другите възрастни жени на подиума и сядам на свободния стол до конферансието.
99
„Парижката Света Богородица“, една от първите катедрали в готически стил, построена през 1163–1345 г. на остров Сите на Сена. — Б. пр.