Отдръпвам се крачка назад от катедрата.
Публиката се изправя на крака и диво ръкопляска. Виждам колко много от възрастните хора плачат и внезапно ме осенява прозрение: това са семействата на мъжете, които тя бе спасила.
Всеки спасен мъж се е върнал у дома и е създал семейство: още хора, които дължаха живота си на едно смело момиче, на баща ѝ и приятелите ѝ.
След това съм погълната от вихрушката от благодарности, спомени и снимки. Всички в залата искат да ми благодарят лично, да ми кажат колко много означават Изабел и баща ми за тях. По някое време Жулиен се озовава до мен и влиза в ролята на бодигард. Чувам го да казва:
— Изглежда, има доста неща, за които трябва да си поговорим.
Аз кимам и продължавам да вървя през множеството, без да пускам ръката му. С все сили се опитвам да бъда посланик на сестра си, приемайки благодарностите, които тя заслужава.
Почти сме преминали през тълпата — сега тя е оредяла и хората си проправят път към бара за чаша вино — когато чувам познат глас да казва:
— Здравей, Виан.
Дори след всички изминали години познавам очите му. Гаетан. Той е по-нисък, отколкото го помня, леко приведен в раменете, а загорялото му лице е набраздено от дълбоките бръчки на времето. Косата му е дълга, почти до раменете, и бяла като гардения, но винаги бих го познала.
— Виан — казва той, — исках да те запозная с дъщеря ми. — Обръща се назад към красива млада жена, облечена в елегантна черна тясна рокля, с яркорозов шал около врата. Тя пристъпва с усмивка към мен, сякаш сме приятелки.
— Аз съм Изабел — представя се тя.
Облягам се тежко на ръката на Жулиен. Питам се дали Гаетан знае какво би означавал за Изабел този малък жест на възпоминание.
Разбира се, че знае.
Той се накланя, целува ме по двете бузи и прошепва, преди да се отдръпне назад:
— Обичах я през целия си живот.
Ние разговаряме още няколко минути за незначителни неща, после той си тръгва.
Внезапно се чувствам уморена. Изтощена. Отскубвам се от собственическата хватка на моя син и се придвижвам през тълпата към тихата тераса. Там излизам в нощта. „Нотр Дам“ е осветена, сиянието ѝ осветява черните води на Сена. Чувам плисъка на вълните в каменните стени и проскърцването на лодките.
Жулиен се приближава до мен.
— И така — подхваща той, — твоята сестра, моята леля, е била в концентрационен лагер в Германия, защото е помагала да се създаде маршрут за бягство, за да се спасяват свалените пилоти, и е прекосявала пеша Пиренеите?
Изрича го благоговейно, както подобава на една истинска героиня.
— Защо никога не съм чувал нищо за това, и то не само от теб? Софи никога не е споменавала и дума. По дяволите, дори не знаех, че хора са бягали през планините, нито че е имало концентрационни лагери само за жени, които са се борили срещу нацистите.
— Мъжете разказват истории — отвръщам аз. Това е най-верният, най-простичкият отговор на въпроса му. — Жените просто продължават да си вършат работата. За нас това беше война в сянка. По време на войната ние правехме това, което бе нужно, а когато тя свърши, събрахме парчетата и започнахме отново живота си. Сестра ти, също като мен, отчаяно искаше да забрави. Може би това беше още една моя грешка, да ѝ позволя да забрави. Може би трябваше да говорим за това.
— Значи, Изабел е спасявала свалени пилоти, татко е бил военнопленник, а ти си била сама със Софи. — Знам, че сега той ме вижда по различен начин, пита се колко ли още много неща не знае. — Какво си правила ти през войната, мамо?
— Оцелявах — отвръщам тихо. При това признание моята дъщеря ми липсва почти непоносимо, защото истината е, че ние оцеляхме. Заедно. Въпреки всички трудности и опасности.
— Сигурно не е било лесно.
— Не беше. — Изплъзналото се признание ме изненадва.
Внезапно двамата се споглеждаме, майка и син. Той ме гледа със своя проницателен поглед на хирург, който не пропуска нищо — нито моите новопоявили се бръчки, нито леко ускореното ми дишане, нито пулса в ямката на гърлото ми.
Той докосва бузата ми, нежно се усмихва. Моето момче.
— Ти мислиш, че миналото може да промени чувствата ми към теб? Наистина ли, мамо?
— Госпожо Мориак?
Радвам се на прекъсването. Това е въпрос, на който не искам да отговоря.
Обръщам се и виждам красив млад мъж, който чака настрани, за да говори с мен. Той е американец, но не съвсем типичен. Навярно нюйоркчанин, с късо подстригана сивееща коса и маркови очила. Облечен е в отлично прилягащо черно спортно сако и скъпа бяла риза, с избелели дънки. Аз пристъпвам напред и протягам ръка. Той прави същото едновременно с мен, погледите ни се срещат и аз леко се спъвам. Едно препъване, обичайно за моята възраст, но Жулиен тутакси е до мен, за да ме подхване.