— Мамо?
Аз се взирам в мъжа пред мен. В него съзирам момчето, което обичах толкова силно, и жената, която беше моята най-добра приятелка.
— Ариел дьо Шамплен. — Изричам името му като шепот, като молитва.
Той ме грабва в прегръдките си, притиска ме здраво към гърдите си и спомените се завръщат. Когато се отдръпва, и двамата плачем.
— Никога не забравих нито теб, нито Софи — мълви той. — Те ми казваха, че трябва да го направя, и аз се опитвах, но не можах. От години търся и двете ви.
Отново усещам онова стягане в сърцето.
— Софи почина преди петнайсет години.
Ари отвръща поглед.
— Дълги години спах с нейната плюшена играчка — изрича тихо.
— Бебе — спомням си аз.
Ари бръква в джоба си и изважда снимка в рамка на мен и Рашел.
— Мама ми я даде, когато се дипломирах от колежа.
Взирам се през сълзи в снимката.
— Двете със Софи сте спасили живота ми — простичко казва той.
Чувам как Жулиен поема дълбоко дъх и знам какво означава това. Сега той има още въпроси.
— Ари е син на моята най-добра приятелка — обяснявам. — Когато Рашел бе депортирана в „Аушвиц“, аз го скрих у дома си, въпреки нациста, разквартируван в къщата. Това беше доста… страшно.
— Майка ти е скромна — възразява Ари. — Тя е спасила деветнайсет еврейски деца по време на войната.
Недоверието в погледа на сина ми ме кара да се усмихна. В очите на нашите деца ние понякога сме толкова несъвършени.
— Аз съм Росиньол — казвам тихо. — Славей по свой начин.
— Човек, който оцелява — додава Ари.
— Татко знаеше ли? — пита Жулиен.
— Твоят баща… — Замълчавам и поемам дълбоко дъх. Твоят баща. И ето я тайната, заради която всичко трябваше да бъде погребано.
Прекарах целия си живот, бягайки от нея, опитвайки се да я забравя, но сега виждам колко безсмислено е било всичко това.
Антоан беше бащата на Жулиен във всяко едно отношение. Не биологията определя бащинството. А любовта.
Докосвам бузата му и се вглеждам в него.
— Ти ме върна към живота, Жулиен. Когато те взех в ръце, след цялата онази грозота, отново можех да дишам. Отново можех да обичам баща ти.
Никога досега не бях осъзнавала тази истина. Жулиен ме бе върнал към живота. Неговото раждане беше истинско чудо сред отчаянието. Благодарение на него аз, Антоан и Софи отново станахме семейство. Нарекох го на бащата, когото се научих да обичам прекалено късно, след като си бе отишъл. Софи стана голямата сестра, както винаги бе мечтала.
Най-после ще разкажа на сина ми историята на моя живот. В спомените ще има болка, но и радост.
— Ще ми разкажеш ли всичко?
— Почти всичко — отвръщам с усмивка. — Една французойка трябва да има своите тайни. И аз ще… ще си запазя една тайна.
Усмихвам им се, моите две момчета, които би трябвало да ме погубят, но всъщност ме спасиха, всеки по своя начин. Заради тях сега аз знам кое има значение. И то не е това, което съм изгубила. Това са моите спомени. Раните зарастват. Любовта е вечна.
Ние оставаме.
БЛАГОДАРНОСТИ
Тази книга е раждане на любов и като при всяко раждане, аз често се чувствах омаломощена и отчаяна, изпълнена с желание да крещя за помощ, страхувах се, че няма да се справя, затова исках по-бързо да ми донесат някакви обезболяващи. Но като по чудо накрая всичко завърши успешно.
За да заживее своя живот една книга и да си спечели публика, са нужни буквално десетки образовани, неуморими и стойностни личности. През цялата ми кариера, продължаваща вече над двайсет години, моята работа бе подкрепяна от неколцина наистина невероятни сътрудници. Иска ми се да отделя един или може би два параграфа, под формата на доста позакъсняло признание, за да отлича тези, които имат най-голям принос — Сюзън Петерсън Кенеди, Лиона Невлер, Линда Грей, Елайса Уеърс, Роб Коен, Чип Гибсън, Ендрю Мартин, Джейн Бърки, Мег Ръли, Джина Сентрело, Линда Мероу и Ким Хоуи. Благодарна съм на всички вас за вярата ви в мен, още преди самата аз да повярвам в себе си. Специални аплодисменти заслужава Аб Пати, която промени насоката в моята кариера и ми помогна толкова много да намеря своя изказ.
На приятелите ми от издателствата „Сейнт Мартин“ и „Макмилън“ искам да кажа: вашата подкрепа и ентусиазъм повлияха много силно върху кариерата и писането ми. Благодаря на Сали Ричардсън за неизчерпаемия ѝ ентусиазъм и за непоклатимото ѝ приятелство. Признателна съм и на Дженифър Ендърлин, моята прекрасна редакторка, за това, че винаги ме подтикваше да продължавам и изискваше да давам най-доброто от себе си. Ти си страхотна! Благодаря също на Алисън Лазаръс, Ан Мари Толбърг, Лиса Сенц, Дори Уейнтрауб, Джон Мърфи, Трейси Гест, Мартин Куин, Джеф Кепшу, Лиса Томаселоу, Елизабет Каталано, Катрин Перизе, Сюзън Джоузеф, Астра Берзинскас и винаги очарователния, невероятно надарения Майкъл Сторингс.