— Не.
— Опасен ли си?
— Зависи. Какво мислиш за комунистите?
— Ах. Значи, си бил политически затворник.
— Нещо подобно. Но както казах, едно хубаво момиче като теб не би трябвало да знае нищо за оцеляването.
— Ще се изненадаш колко неща знам, Гаетан. Има различни видове затвори.
— Така ли, хубавице? Какво знаеш ти за това?
— Какво беше престъплението ти?
— Взех неща, които не бяха мои. Този отговор достатъчен ли е?
Крадец.
— И са те заловили.
— Очевидно.
— Това не е много успокояващо, Гаетан. Нехаен ли си бил?
— Гает — рече той и пристъпи към нея.
— Още не съм решила дали сме приятели.
Той докосна косата ѝ и уви няколко кичура около мръсния си пръст.
— Приятели сме. Можеш да разчиташ на това. А сега да вървим.
Когато той посегна към ръката ѝ, за миг ѝ хрумна да се отдръпне, но не го стори. Двамата излязоха от гората и се върнаха на пътя, отново се смесиха с тълпата, която се разтвори достатъчно, за да ги пропусне в редовете си, а след това се затвори зад тях. Изабел държеше с едната си ръка Гаетан, а с другата стискаше куфара.
Вървяха с километри.
Двигатели на автомобили издъхваха около тях. Колела на каруци се трошаха. Коне спираха и никой не можеше да ги накара да помръднат. Изабел усети как я обзема някакво равнодушие и вцепенение, изтощена от горещината, прахоляка и жаждата. Една жена куцукаше до нея, разплакана, а по лицето ѝ се търкаляха сълзи, почернели от мръсотията и прахта, после тази жена бе заменена от по-възрастна жена в кожено палто, която се потеше обилно и изглежда, си бе сложила всички бижута, които притежаваше.
Слънцето прежуряше все по-силно, жегата бе замайваща, непоносимо задушаваща. Деца цивреха, жени хленчеха. Парлива, удушлива воня на човешка пот изпълваше въздуха, но Изабел вече бе свикнала и почти не забелязваше миризмата на другите или своята.
Беше почти три часът, най-горещата част от деня, когато видяха една рота френски войници да вървят редом с тях, влачейки пушките си. Войниците се движеха вяло, в безпорядък, без никакъв строй. Един танк избоботи до тях, прегазвайки вещите, оставени край пътя; отгоре върху танка седяха неколцина френски войници с бледи лица, прегърбени, със сведени глави.
Изабел се отскубна от Гаетан и препъвайки се, си запроправя с лакти път през тълпата към военната част.
— Вие се движите в грешна посока! — изкрещя тя, изненадана от дрезгавия си глас.
Гаетан се нахвърли върху един от войниците, блъсна го толкова силно, че той политна и се удари в бавно движещия се танк.
— Кой се сражава за Франция?
Войникът ги изгледа с помътнелите си очи и поклати глава.
— Никой. — Нещо сребристо се стрелна във въздуха и Изабел видя ножа на Гаетан, допрян до гърлото на войника. Мъжът присви очи. — Продължавай. Направи го. Убий ме.
Изабел издърпа Гаетан. В очите му зърна толкова дълбок гняв, че се изплаши. Той можеше да го направи; можеше да убие този мъж, като му пререже гърлото. Те отвориха вратите на затворите, припомни си тя. Дали не беше по-лош от крадец?
— Гает? — каза тя.
Гласът ѝ достигна до него. Той поклати глава, сякаш да я проясни, и свали ножа.
— Кой се сражава за нас? — изрече горчиво, кашляйки от прахта.
— Ние ще го направим — увери го тя. — Скоро.
Зад тях автомобил наду клаксон. Бибийп. Изабел не му обърна внимание. Автомобилите вече бяха почти безполезни — само няколко все още се движеха, и то според прищевките на хората около тях; като плавей сред тръстиките в калните води на река.
— Хайде, ела. — Тя го издърпа по-далеч от сломените войници.
Те закрачиха, все още хванати за ръце, но с напредването на часовете Изабел забеляза промяна в Гаетан. Почти не говореше и не се усмихваше.
При всеки град тълпата оредяваше. Хората се отправяха към Артене, Срана и Орлеан, в очите им гореше отчаяние, когато посягаха към чантите, джобовете и портфейлите за пари с надеждата, че ще могат да си купят нещо.
Но Изабел и Гаетан продължаваха да вървят. Вървяха през целия ден, а когато се стъмнеше, потъваха в безпаметен сън, за да се събудят на следващия ден и отново да тръгнат. На третия ден Изабел не чувстваше нищо от умора. Сълзящи червени пришки се бяха образували между повечето от пръстите на краката и възглавничките на ходилата ѝ и всяка стъпка беше болезнена. Заради обезводняването, жестока болка пулсираше в главата ѝ, гладът ръфаше празния ѝ стомах. Прахта засядаше в гърлото и очите ѝ, принуждавайки я постоянно да кашля.
Тя се препъна в прясно изкопан гроб край пътя, отбелязан с грубо скован дървен кръст. Обувката ѝ се закачи в нещо — мъртва котка — и девойката политна напред, като едва не падна на колене. Гаетан я подхвана.