Тя се вкопчи в ръката му, в отчаяно усилие да се задържи на крака.
Колко време измина, преди да чуе нещо?
Час? Един ден?
Пчели. Те бръмчаха около главата ѝ; тя ги отпъди. Облиза пресъхналите си устни и си припомни приятните дни в градината с жужащите пчели наоколо.
Не.
Не бяха пчели.
Тя познаваше звука.
Спря и се намръщи. Мислите ѝ се стрелкаха в безпорядък. Какво се опитваше да си спомни?
Бръмченето се усили, изпълни въздуха, а след това се появиха самолетите, шест или седем, приличаха на малки разпятия сред синьото безоблачно небе.
Изабел заслони с длан очите си, докато наблюдаваше как самолетите летят по-близо, по-ниско…
Някой изкрещя:
— Това са швабите!
В далечината каменният мост избухна сред вихрушка от пламъци, камъни и пушек.
Самолетите се снижиха над тълпата.
Гаетан хвърли Изабел на земята и покри тялото ѝ със своето. Светът се стесни до един звук: ръмженето на моторите на самолетите, зловещото тракане на картечниците, ударите на сърцето ѝ, писъците на хората. Куршумите косяха тревата наред, хората пищяха и викаха. Изабел видя как една жена полетя във въздуха като парцалена кукла и се стовари като неподвижна купчина върху земята.
Дърветата се прекършваха надве и падаха, хората крещяха като обезумели. Пламъци избухваха навред. Дим изпълни въздуха.
И после… тишина.
Гаетан се претъркули от нея.
— Добре ли си? — попита.
Тя отметна косата от очите си и седна.
Навсякъде се виждаха разкъсани, обезобразени тела и огньове, бълващи черен пушек. Хората пищяха, плачеха, умираха.
— Помогнете ми — простена възрастен мъж.
Изабел запълзя на четири крака към него. Осъзна, че колкото повече приближаваше, толкова по-лепкава беше земята от кръвта му. Огромна рана зееше на корема му през раздраната риза; вътрешностите бяха изскочили от разкъсаната плът.
— Може би някъде наоколо има лекар — бе всичко, което ѝ дойде на ума да каже. И тогава го чу отново. Бръмченето.
— Те се връщат. — Гаетан я издърпа на крака. Тя едва не се подхлъзна върху напоената от кръв трева. Недалеч падна бомба, избухвайки в огън. Изабел видя невръстно дете в мръсни дрешки да стои до една мъртва жена и да плаче.
Тя се запрепъва към детето. Гаетан я издърпа настрани.
— Аз трябва да помогна…
— Смъртта ти няма да помогне на онова дете — изръмжа той, дърпайки я толкова грубо, че я заболя. Тя се запрепъва до него като в мъгла. Те заобикаляха изоставени автомобили и трупове, повечето разкъсани до неузнаваемост, потънали в кръв, със стърчащи от дрехите кости.
В края на града Гаетан натика Изабел в една малка каменна църква. Другите вече бяха там, свити в ъглите, скрити между пейките, прегърнали близките си.
Самолетите ръмжаха над главите им, съпровождани от накъсаното трещене на картечниците. Цветните стъкла на прозорците потрепериха; късчета оцветено стъкло се посипаха по пода, режейки човешка кожа по пътя си. Гредите се пропукаха, посипаха се прах и камъни. Куршуми летяха из църквата, приковавайки ръце и крака към пода. Олтарът се взриви.
Гаетан ѝ каза нещо и тя му отвърна или си помисли, че го е направила, ала не беше сигурна и преди да разбере, друга бомба изсвистя, падна и покривът над главата ѝ експлодира.
Глава 7
Ecole élementaire[21] не беше голямо училище по градските стандарти, но беше просторно, с добро разположение, достатъчно голямо за децата от общината на Кариво. Преди да се превърне в училище, сградата е била конюшня на богат земевладелец с U-образна форма; в централния двор са пристигали каляските и търговците. Имаше сиви каменни стени, яркосини капаци на прозорците и дървени подове. Господарската къща, с която постройката някога е била свързана, е била разрушена при бомбардировка през Голямата война и никога не е била възстановена. Подобно на толкова много училища в малките френски градове, и това се намираше на края на града.
Виан беше в класната стая, зад бюрото, взираше се в сияещите лица на децата пред нея и попиваше горната си устна със смачкана носна кърпичка. На пода пред чина на всяко дете беше поставена задължителната газова маска. Сега децата ги носеха навсякъде.
Отворените прозорци и дебелите каменни стени ги предпазваха от знойните слънчеви лъчи, но въпреки това горещината бе задушаваща. Господ бе свидетел, че ѝ беше достатъчно трудно да се съсредоточи и без тази жега. Новините от Париж бяха страшни, ужасяващи. Всички говореха единствено за мрачното бъдеще и шокиращото настояще: германците бяха в Париж. Линията „Мажино“ беше пробита. Френските войници лежаха мъртви в окопите, а оцелелите бягаха от фронта. През последните три нощи — след телефонното обаждане на баща ѝ — тя не бе спала. Изабел се намираше незнайно къде между Париж и Кариво, а от Антоан нямаше никаква вест.