— Кой иска да спрегне глагола courir[22]! — попита тя уморено.
— Не трябва ли да учим немски?
Виан осъзна какво я бяха попитали току-що. Учениците се оживиха и изправиха гърбове с блеснали очи.
— Моля? — попита тя и се прокашля, за да спечели време.
Беше младият Жил Фурние, синът на месаря. Баща му и тримата му по-големи братя бяха заминали на фронта, оставяйки него и майка му да управляват семейната месарница.
— И да стреляме — присъедини се Франсоа, кимайки с глава. — Маман каза, че всички трябва да знаем как да стреляме по германците.
— Моята grandmére[23] пък твърди, че всички трябва да заминем — обади се Клер. — Тя помни последната война и казва, че сме глупаци, задето оставаме.
— Германците няма да прекосят Лоара, нали, мадам Мориак?
В предната редица, в средата, Софи седеше изправена на мястото си, скръстила ръце върху дървения чин, с широко отворени очи. Също като Виан, и тя бе разстроена от слуховете. Две нощи подред детето бе плакало, докато накрая бе заспало от изтощение, разтревожено за баща си. Сега дъщеря ѝ бе донесла със себе си Бебе в училище. Сара седеше на чина до най-добрата си приятелка, със същото изплашено изражение.
— Нормално е да се страхуваме — рече Виан и пристъпи към класа. Това беше казала миналата нощ на Софи и на себе си, но думите прозвучаха някак кухо.
— Аз не се страхувам — заяви Жил. — Имам нож. Ще убия всеки мръсен шваба, който се появи в Кариво.
Очите на Сара се разшириха.
— Те идват насам?
— Не — отвърна Виан. Не можа да го изрече с лекота; собственият ѝ страх полепна по думата, уголеми я. — Френските войници, вашите бащи, чичовци, вуйчовци и братя, са най-храбрите мъже на света. Сигурна съм, че те се бият за Париж, Тур и Орлеан в момента, докато говорим.
— Но Париж е превзет — възрази Жил. — Какво е станало с френските войници на фронта?
— По време на война има битки и престрелки. Загуби по време на сраженията. Но нашите мъже никога няма да позволят на германците да спечелят. Ние никога няма да се предадем. — Тя се приближи към учениците си. — Но ние също трябва да участваме; всички, които сме останали в тила. Ние трябва да сме смели и силни и да не вярваме в най-лошото. Длъжни сме да продължим да живеем нашия живот, така че бащите, братята и… съпрузите ни да имат дом, където да се завърнат, oui?
— Но какво става с танте Изабел? — попита Софи. — Grandpère[24]каза, че тя вече би трябвало да е тук.
— Моят братовчед също е избягал от Париж — обади се Франсоа. — И той още не е пристигнал.
— Моят чичо казва, че по пътищата цари хаос.
Звънецът удари и учениците скочиха от чиновете като пружини. В един миг войната, самолетите и страхът бяха забравени. Те бяха осем-деветгодишни деца, свободни в края на летния училищен ден и се държаха като такива. Крещяха, смееха се, разговаряха всички в един глас, бутаха се, тичаха към вратата.
Виан се зарадва на звънеца. Тя беше учителка, за бога. Какво можеше да каже за такива опасности? Как можеше да успокои детския страх, когато собственият ѝ напираше да изригне? Тя се залиса с обичайните задачи — събра отпадъците, останали от шестнайсетте деца, изтупа тебеширения прах от гъбите за бърсане на черната дъска, прибра учебниците. Когато всичко бе подредено по местата, тя пъхна листовете и моливите в кожената си чанта за училище и взе ръчната си чантичка от долното чекмедже на бюрото. Накрая си сложи сламената шапка, закрепи я с фиби на главата и излезе от класната стая.
Закрачи надолу по притихналите коридори, махайки за довиждане на колегите, които все още бяха в класните си стаи. Няколко от помещенията бяха заключени, тъй като мъжете учители бяха мобилизирани.
Спря се пред класната стая на Рашел и се загледа в приятелката си, която сложи сина си в количката и я подкара към вратата. Рашел смяташе да си вземе отпуск през този срок и да остане у дома, за да гледа Ари, но войната бе объркала плановете ѝ. Сега нямаше друг избор, освен да води бебето със себе си на работа.
— Изглеждаш така, както аз се чувствам — каза Виан, когато приятелката ѝ се приближи. От влагата косата на Рашел беше бухнала като тъмен облак около главата ѝ.