— Това едва ли е комплимент, но съм отчаяна, затова ще го приема за такъв. Между другото, имаш тебешир на бузата.
Виан избърса разсеяно бузата си и се наведе над количката. Бебето спеше дълбоко.
— Как е той?
— Как може да е едно десетмесечно бебе, което би трябвало да е у дома с майка си, вместо да бъде разнасяно из града под вражески самолети и по цял ден да слуша крясъците на десетгодишни ученици? Добре. — Тя се усмихна и отметна една влажна къдрица от лицето си, докато вървяха надолу по коридора. — Горчиво ли прозвучах?
— Не повече, отколкото ние останалите.
— Ха! Горчивината е полезна. Всички тези твои усмивки и преструвки ме карат да се изприщвам.
Рашел забута количката, която заподскача по трите каменни стъпала, а после продължи по алеята, водеща към затревената площ, където някога са се разхождали конете и търговците са разтоварвали стоката си. Водата в четиристотингодишния каменен фонтан, в средата на двора, продължаваше да шурти и бълбука.
— Елате, момичета! — извика Рашел на Софи и Сара, седнали заедно на пейка в парка. Двете момичета тутакси се подчиниха и закрачиха пред жените, бъбрейки неспирно, наклонили глави една към друга, хванати за ръце. Второ поколение най-добри приятелки.
Завиха по алеята и излязоха на улица „Виктор Юго“, точно пред бистрото, където старци седяха на столове от ковано желязо, пиеха кафе, пушеха цигари и бистреха политиката. Пред тях Виан видя да куцукат три изтощени мършави жени, с дрипави дрехи и лица, пожълтели от прахта.
— Горките жени — въздъхна Рашел. — Елен Рюел ми каза тази сутрин, че поне десетина бежанци късно снощи са пристигнали в града. Новините, които носят, не са добри. Но нали знаеш колко обича да преувеличава Елен и да разкрасява всяка история.
Обикновено Виан щеше да направи забележка каква клюкарка е Елен, но сега не ѝ се коментираше. Според папа, Изабел бе напуснала Париж преди дни. Сестра ѝ все още не бе пристигнала в „Льо Жарден“.
— Тревожа се за Изабел — рече тя.
Рашел улови ръката на приятелката си.
— Спомняш ли си първия път, когато сестра ти избяга от интерната в Лион?
— Тогава беше седемгодишна.
— Беше изминала целия път до Амбоаз. Сама. Без никакви пари. Прекарала две нощи в гората и убедила някого да я качи във влака.
Виан не помнеше почти нищо от онзи период, освен собствената си мъка. Когато изгуби първото си дете, бе изпаднала в отчаяние. „Изгубената година“, така я наричаше Антоан. Така мислеше за нея и тя. Когато Антоан ѝ каза, че ще заведе Изабел в Париж при папа, Виан бе почувствала — дано Бог ѝ прости — облекчение.
Нима беше чудно, че Изабел бягаше от всички интернати, в които я изпращаха? До ден-днешен Виан изпитваше непрекъснат срам заради това, как се бе отнесла към малката си сестра.
— Тя беше на девет първия път, когато стигна сама до Париж — рече Виан, опитвайки се да намери успокоение с тази стара история. Изабел беше жилава, упорита и решителна; винаги е била такава.
— Ако не греша, две години по-късно тя беше изключена, задето избягала от училище, за да отиде да гледа пътуващ цирк. Или беше, когато се спуснала по чаршаф от прозореца на втория етаж на общежитието? — усмихна се Рашел. — Истината е, че ако иска, Изабел ще стигне до тук.
— Господ да е на помощ на всеки, който се опита да ѝ попречи.
— Всеки момент ще се появи. Сигурна съм. Освен ако не е срещнала някой принц в изгнание и не се е влюбила до уши.
— Това е точно от нещата, които биха могли да ѝ се случат.
— Ето, виждаш ли? — подкачи я Рашел. — Вече се чувстваш по-добре. А сега ела у дома да пием лимонада. Точно това му е нужно на човек в горещ ден като днешния.
След вечеря Виан сложи Софи да спи и слезе долу. Беше прекалено разтревожена, за да си легне. Тишината в къщата не спираше да ѝ напомня, че никой не бе дошъл в дома ѝ. Място не можеше да си намери. Разговорът ѝ с Рашел не можеше да разсее тревогата ѝ, както и ужасяващото предчувствие, че нещо лошо се е случило с Изабел.
Виан стана, седна, после отново стана, отиде до входната врата и я отвори.
Отвън полетата се простираха, обагрени в пурпурно и розово под лъчите на залязващото слънце. Дворът бе пълен с познати гледки — добре поддържани ябълкови дървета се издигаха като стражи между предната врата и каменната ограда, покрита с пълзящи рози и лози, отвъд която се виждаха шосето към града и безкрайните декари ширнали се поля, осеяни тук-там с гъсти храсталаци и ниски дръвчета. Отдясно тъмнееше гъстата гора, в която двамата с Антоан често се промъкваха, когато бяха млади.