Антоан.
Изабел.
Къде бяха те? Дали той беше на фронта? Дали тя пътуваше от Париж насам?
Не мисли за това.
Трябваше да се заеме с нещо. С градината. Да разсее мислите си с работа.
След като взе износените градински ръкавици и нахлузи ботушите до вратата, Виан се отправи към градината, разположена върху равен участък земя между бараката и хамбара. Картофи, лук, моркови, броколи, грах, боб, краставици, домати и репички растяха в стройно подредени лехи. По баира между градината и хамбара бяха засадени малини и къпини в добре оформени редици. Тя коленичи в плодородния чернозем и започна да скуби плевелите.
Ранното лято обикновено бе време, изпълнено с обещания. Наистина нещата можеха да се объркат в този най-горещ сезон, но ако човек е спокоен и разумен и не пренебрегва всички важни задължения като плевене и разреждане, посевите ще израснат и ще дадат плод. Виан винаги се бе старала лехите да са идеално подредени и се грижеше за тях с твърда, но нежна ръка. По-важно от това, което тя даваше на градината, беше онова, с което градината ѝ се отплащаше. В нея тя намираше спокойствие.
Бавно и постепенно осъзна, че нещо не е наред. Първо чу необичаен звук, някакво треперене, глухо тупване, последвано от мърморене. После дойде миризмата: нещо напълно необичайно сред дъхавите градински ухания, нещо остро, кисело и парливо, което ѝ напомни за разложение.
Виан избърса челото си, съзнавайки, че размазва черната пръст по кожата си, и се надигна. Пъхна мръсните ръкавици в широките джобове отстрани на панталона, изправи се на крака и се отправи към портата. Преди да стигне до нея, се появиха три жени, сякаш родени от сенките. Те стояха скупчени една до друга на шосето, точно зад портата. Възрастна жена, облечена в парцали, притискаше останалите към себе си — млада жена с бебе на ръце и момиче, което държеше в едната си ръка празна клетка за птици и лопата в другата. Очите им бяха оцъклени, с трескави погледи; младата майка видимо трепереше. Лицата им бяха потни, а очите — пълни с отчаяно примирение. Възрастната жена протегна мръсните си празни ръце.
— Може ли да ни дадете малко вода? — попита тя с унил, безнадежден тон. Изглеждаше напълно сломена.
Виан отвори портата.
— Разбира се. Искате ли да влезете? Може би да поседнете?
Старицата поклати глава.
— Ние сме преди тях. Нищо не остава за тези, които са отзад.
Виан не разбра какво иска каже жената, но това нямаше значение. Виждаше, че жените са гладни и изтощени до смърт.
— Само за момент. — Тя влезе в къщата, взе малко хляб, моркови и резен сирене. Всичко, което можеше да отдели. Напълни винена бутилка с вода, върна се и им подаде продуктите. — Не е много — рече извинително.
— Много повече от това, което сме имали, откакто напуснахме Тур — каза младата жена с безжизнен тон.
— Били сте в Тур? — попита Виан.
— Пий, Сабин — каза старицата и поднесе бутилката към устните на момичето.
Виан тъкмо се канеше да попита за Изабел, когато възрастната жена остро рече:
— Те са тук.
Младата майка простена и притисна бебето към гърдите си, което беше прекалено тихо — а малките юмручета толкова посинели — че Виан ахна.
Бебето беше мъртво.
Виан познаваше тази безжалостна мъка, която те сграбчва в ноктите си и не те пуска; тя вече беше потъвала в тази бездънна сивота, която замъгляваше съзнанието и караше майката да се вкопчва в надеждата, която отдавна си бе отишла.
— Влез вътре — рече старицата на Виан. — Заключи вратата.
— Но…
Дрипавите жени отстъпиха назад — всъщност рязко се отдръпнаха — сякаш Виан беше заразна.
И тогава видя черна маса от силуети да се движи през полята и да напредва по шосето.
Вонята ги предшестваше. Човешка пот, мръсотия и телесни миризми. Когато наближиха, черното зловоние доби очертания. Тя видя хора по пътя и по полята; вървяха, куцаха, идваха към нея. Някои бутаха велосипеди, детски колички или теглеха ръчни колички. Кучета лаеха, бебета плачеха. Разнасяха се хрипове, кашлица, хленч. Те нахлуваха през полята, по шосето, неумолимо приближаваха, избутваха се един друг, извисяваха гласове.
Виан не можеше да помогне на толкова огромно множество. Хукна към къщата и заключи вратата. Вътре обиколи стаите, залости врати и прозорци. Когато свърши, застана във всекидневната, несигурна, с разтуптяно сърце.
Къщата започна да се тресе, съвсем леко. Стъклата на прозорците задрънчаха, капаците заудряха по каменните стени. От откритите греди на тавана се посипа прах.