Някой затропа по входната врата. Юмруците се сипеха един след друг по дървото като удари на чук. След всеки удар Виан потръпваше.
Софи изтича надолу по стълбите, притиснала Бебе до гърдите си.
— Маман!
Виан разтвори ръце и Софи се хвърли в прегръдките ѝ. Тя държеше здраво дъщеря си, докато отвън яростната атака продължаваше. Някой заблъска по страничната врата. Медните съдове, окачени в кухнята, се заудряха един в друг, зазвъняха като църковни камбани. Тя чу силното скърцане на дворната помпа. Те точеха вода.
— Почакай тук за малко. Седни на дивана.
— Не ме оставяй!
Виан се изскубна от ръцете на дъщеря си, натисна я да седне. Взе железния ръжен от камината и се прокрадна предпазливо нагоре по стълбите. Надникна през прозореца в спалнята, като се стараеше да не е видят отвън.
Десетки хора изпълваха двора ѝ; повечето жени и деца, движеха се като глутница гладни вълци. Гласовете им се сливаха в едно отчаяно ръмжене.
Виан се отдръпна. Ами ако външната врата не издържи? Толкова много хора можеха да строшат вратите, прозорците, дори стените.
Ужасена, тя слезе долу, затаила дъх. Успокои се чак когато видя Софи свита на дивана. Седна до дъщеря си, взе я в прегръдките си и я сгуши до гърдите си, както когато беше много по-малка. Погали къдравата коса на рожбата си. Една по-добра, по-силна майка щеше да ѝ разкаже някаква утешителна история, но Виан беше толкова изплашена, че напълно бе изгубила глас. В главата ѝ кънтеше една-единствена молитва, без край и начало. Моля те.
Притисна по-силно Софи и прошепна:
— Върви да си легнеш, Софи. Аз съм тук.
— Маман — пророни Софи и гласът ѝ почти се изгуби от блъскането по вратата. — Ами ако танте Изабел е там, отвън?
Виан се взря в малкото сериозно лице на момиченцето, покрито със слой мръсотия и пот.
— Господ да ѝ е на помощ — беше всичко, което успя да промълви.
При вида на сивата каменна къща Изабел усети как я залива вълна на изтощение. Раменете ѝ увиснаха. Пришките върху краката ѝ бяха станали непоносими. Пред нея Гаетан отвори портата. Тя я чу как изтрака и увисна настрани на пантите.
Облегна се на него и запристъпва, препъвайки се, към входната врата. Почука два пъти, потръпвайки всеки път, когато разкървавените ѝ кокалчета се удряха в дървото.
Никой не отговори.
Тя затропа с юмруци, опитвайки се да извика името на сестра си, но гласът ѝ беше прекалено хрипкав, за да се чуе някакъв звук.
Тя се олюля назад, едва не се свлече на колене от отчаяние.
— Къде може да се преспи? — попита Гаетан, като сложи ръка на кръста ѝ, за да я задържи права.
— Отзад. В беседката.
Той я поведе покрай къщата към задния двор. В гъстите, пропити с уханието на жасмин сенки на беседката Изабел рухна на колене. Почти не забеляза, че той изчезна, а когато се върна, носеше в шепите си възтопла вода, от която тя жадно отпи. Не ѝ стигна. Стомахът ѝ се присви от глад, остра, пронизваща болка се разпростя по цялото ѝ тяло. При все това, когато той понечи отново да тръгне, тя протегна ръка към него и промърмори нещо — молба да не я оставя сама. Гаетан се отпусна до нея и обви ръка около раменете ѝ, на която тя да облегне глава. Двамата лежаха един до друг върху топлата пръст, втренчили погледи в тъмния гъсталак от лози, които се виеха по гредите и се спускаха като водопад до земята. Малкото красиво кътче бе пропито с тежкия мирис на жасмин, разцъфнали рози и плодородна земя. И въпреки това, дори тук, сред тази тишина, беше невъзможно да се забрави това, през което бяха преминали… както и промените, които неумолимо приближаваха.
Тя бе доловила промяната в Гаетан, видя как гневът и безсилната ярост изтриха състраданието в очите му и усмивката върху устните му. Той почти не бе проговорил след бомбардировката, а когато заговореше, гласът му беше рязък и груб. И двамата сега знаеха повече за войната, за това, което предстоеше.
— Ще бъдеш в безопасност тук, със сестра ти — рече той.
— Не искам да съм в безопасност. А и сестра ми няма да ме иска.
Тя се извъртя, за да го погледне. Лунната светлина се процеждаше през дантелата от листа, осветяваше очите и устата му, оставяйки носа и брадичката в сянка. Той отново изглеждаше различен, състарен само за три дни; изтерзан, гневен. Миришеше на пот, кръв, кал и смърт, но Изабел знаеше, че и тя мирише на същото.
— Чувал ли си за Едит Кавел? — попита.
— Да ти приличам на образован мъж?
Тя се замисли за миг и отвърна:
— Да.
Той остана мълчалив доста дълго и тя разбра, че го е изненадала.